Ерик Лустбадер - Нинджа (Част II)

За Дълес това не беше достатъчно, но Йошида бързо съзря в предложението достоен изход от ситуацията и също така бързо го прие. Стигнаха до заключението, че целият план трябва да бъде запазен в дълбока тайна. „Дори свиканите под знамената наборници не бива да знаят за какво са обучавани“, настоя Йошида. После предложи да се създаде специален отдел към съществуващото Министерство на гражданските дела, който да се занимава с подбора и обучението на войниците и за който да отговаря висш американски офицер.

След приключването на срещата Йошида помоли полковника да остане. В залата продължаваше да се чувства напрежението и министър-председателят предложи да се разходят в градината.

— Дължа ви огромна благодарност — каза той след купищата любезни словоизлияния, които бяха неизбежни дори и при такива важни ситуации.

— Проблемът е, че американците все още не могат да ни разберат, сър — отвърна полковникът и забеляза внимателния кос поглед на Йошида. — И вероятно никога няма да го сторят. Твърде дълго вече са тук…

Министър-председателят се усмихна:

— Не забравяйте, че за известен период от време и ние не разбирахме американците, полковник. Аз мисля, че в Япония съществува изключителна способност за културно приспособяване.

Вероятно сте прав — въздъхна Йошида. — Въпреки това аз съм ви много задължен. Господин Дълес страшно много искаше да ме притисне в ъгъла. Несъмнено крайната му цел беше да ни въвлече по някакъв начин в Корейската война. Защо иначе би искал така изведнъж да изградим своя армия? — Поклати глава, малките му изящни ръце останаха сключени зад гърба. — И дума не може да става за изпращането на наши войски в Корея, полковник.

Немислимо, помисли си полковникът, приклекнал в светлината на огъня. Тогава, с божията помощ, успяхме да избегнем немислимото, но сега то вече е факт.

Огънят се разгоря. Той извади въженцето от джоба на черното си найлоново яке и го пусна сред веселите пламъци.

Не беше изненадан от факта, че последен почерня и се превърна в пепел малкият възел в средата.

Сбогом на планината Асо, добър ден на Фуджи.

През по-голямата част от обратния път валеше, дъждовните капки по стъклото бавно наедряваха, съединяваха се и се спускаха надолу в разкривени вадички. Небето беше мрачно и навъсено, натежало от грозни буреносни облаци. Силният северен вятър рязко свали температурата и зимата влезе в своите правомощия.

Никълъс постоянно местеше тежестта на тялото си от единия бут на другия, болката му все още беше твърде силна, за да може да седи нормално. Във вътрешността на вагона някой си играеше с копчето на транзистор, кратки избухвания на рок се сменяха със спокойния глас на диктора, който четеше новините. Лидерът на Японската социалистическа партия Сабуро отново бе подложен на критика за политиката на „структурни промени“, възприета от партията му преди около две години. Изказваше се предположението, че той скоро ще си подаде оставката.

Малко преди Осака дъждът се превърна в снежна виелица и прозорецът бързо побеля. Никълъс потръпна в своя ъгъл въпреки доброто отопление във вагона. Изпита чувство на глад, но то беше някак приглушено и далечно, сякаш ставаше въпрос за друг човек. Не беше помръднал от мястото си още от началото на пътуването, изпитваше ужас дори от представата за някакво движение. Вероятно ще му се наложи да се облекчи, преди влакът да спре на централната гара в Токио, но в момента предпочиташе да не мисли за това. Всъщност изобщо му беше трудно да мисли. Съзнанието му наподобяваше мрачен и ветровит тунел, чието течение засмуква окапалите листа и ги подрежда, отново и отново, по един и същ начин.

Чуваше сумтенето във врата, си, усещаше топлината върху лицето си, светлината на лампата режеше очите му. Около него подскачаха огромни сенки, сред тях се очерта фигурата на Сайго, който, кой знае защо, оправяше леглото. Облечена в пола и блуза, Юкио механично си събираше багажа. Той се опита да каже нещо, но устата му сякаш беше пълна с пясък. Нима и ларинксът му беше парализиран?

Сайго я хвана за ръка, другата й стискаше сака. И двамата трябваше да го прескочат, за да стигнат до вратата. А той лежеше като парализиран, пълни със солена пот и сълзи, очите му безпомощно примигваха. Направи безуспешен опит да зърне лицето й, но то остана скрито зад сянката на спуснатата и коса.

Сайго й прошепна нещо, после се обърна и надвеси над него изпотеното си лице.