Ерик Лустбадер - Нинджа (Част II)

Лишен от прозорци, складът беше еднакво тъмен през деня и нощта. Тук времето преставаше да тече. На третия етаж спря, извади джобно фенерче и насочи лъча му към вратата.

В продължение на няколко секунди остана напълно неподвижен. Някъде долу проскърца дърво, но не по начина, по който скърца под нечии стъпки. Навън глухо излая куче, вероятно затворено в тясно дворче, после изръмжа камион.

Сержантът не беше го излъгал — на вратата нямаше никакъв знак.

Приближи я и потърка с пръст лакираната повърхност. Нищо. Нима някога изобщо е бил тук? Ръката му стисна катинара.

Петнадесет минути по-късно вече крачеше надолу по улицата, все още малко вдървен от болката. Склад и нищо повече. Нито следа от наличието на риу. „Не си прави труда да ни преследваш“… Защото няма да сте там, нали?

Транзисторът във вътрешността на вагона свиреше някаква нова поп песен. Бърза и оптимистична. Пейзажът навън беше все така мрачен, едрите снежинки подскачаха и се блъскаха като малки топки за пинг-понг.

Никълъс облегна чело на влажното стъкло и с удоволствие почувства хладината му. Опита се да подреди нещата в съзнанието си. Господи, каква великолепна актриса се оказа тази Юкио! Особено пред него, проявил се като наивен хлапак. Почти му стана забавно. Толкова се стараеше да спечели доверието й! На нея — момичето, за което тази дума беше лишена от всякакъв смисъл! Не, това звучи твърде обезкуражаващо, за да бъде забавно…

В замяна на това е пълно с ирония. Да, така е…

Вътрешностите му бяха изтръпнали — сякаш жестокото проникване на Сайго ги беше упоило, беше изключило някакъв бушон. Спомни си забележката на Юкио при вида на бомбардираната обсерватория в Хирошима. „Такава съм отвътре и аз.“ Вероятно поредната й лъжа, но въпреки това съвсем правдоподобна за него.

Небето побеля и снеговалежът се усили. Вятърът утихна, всичко потъна в тишина, дори транзисторът замлъкна.

На практика тя му разказа точно обратното на това, което се случи, помисли си той с пламтяща глава. На практика той беше онази жена от приказката, която напразно очаква да се върне неверният й любим. Дали Юкио би станала послушница в манастир, когато се върне и не го намери? После, за пръв път в живота си започна да мисли за Америка не само като за страна на другия край на света… Нима трябва да напусне своята любима Япония? Да, трябва! Но преди това…

Радиото отново се включи и оглушителната жизнерадостна песничка заля вагона:

Едва ли беше изненада, че Никълъс не се прибра направо у дома.

Хвърли саковете си върху задната седалка на едно такси, скочи след тях и даде адреса на салона на Канзацу.

Очевидно в Токио снегът валеше от известно време, тъй като по улиците се бяха натрупали няколко сантиметра и движението беше безнадеждно объркано. Хората бяха престанали да го чакат и сега бяха напълно неподготвени за закъснялата зима.

Натежалите от влажен сняг чистачки хипнотично поскърцваха по челното стъкло, таксито бавно си проправяше път сред околната бъркотия. Най-сетне излязоха на магистралата в околностите на града и увеличиха скоростта. Тук вече бяха минали камионите с пясък и движението беше далеч по-сигурно.

Той се беше свил в ъгъла със затворени очи и помръдна едва когато спряха пред входа на риуто. Помоли шофьора да го почака, тъй като не беше сигурен дали ще намери някого тук.

Миг по-късно се върна и плати на човека, настанен сякаш в дълбоко гнездо, обградено от сняг. Измъкна саковете си и му махна с ръка.

Канзацу му поднесе чаша зелен чай в една от задните стаи на постройката. Просторният салон беше съвсем пуст, старият сенсей беше сам.

— Пътуването ти е било много тежко — отбеляза Канзацу.

Отвъд открехнатата оризова хартия на прозорчето се виждаше как се сипе снегът. Вече се здрачаваше и той изглеждаше по-скоро синкав, отколкото бял. При това време беше невъзможно да се види Фуджи.

— Личи по лицето ти — добави старият човек.

После Никълъс започна да разказва. Когато свърши, в стаята се възцари тежко мълчание.

— Канзацу… — не издържа Никълъс, но сенсеят вдигна ръка:

— Пий си чая, Никълъс.

Никълъс ядосано захвърли чашата от сив порцелан, горещата течност се разля по татамите.

— Писна ми да ме третират като хлапе! — викна той. — Научих това, което исках да науча и вече зная какво трябва да направя!