Ерик Лустбадер - Нинджа (Част II)

— Мислех, че така трябва. Нима съм грешил? Вече не мога да преценя… Раздвоен съм. Иска ми се да съм сторил повече за тях, да съм защищавал каузата им дори в самия Вашингтон… Същевременно съжалявам, че им посветих живота си, че не обръщах достатъчно внимание на теб и майка ти.

Никълъс го прегърна през рамото. Господи, колко крехко е станало то! Къде изчезнаха твърдите мускули? Не бяха се превърнали в тлъстини, както става обикновено, не — те просто бяха изчезнали!

— Всичко ще бъде наред, татко — промълви той.

Каква банална и нищо незначеща фраза! „Всичко ще бъде наред…“ Какво ли искаше да му каже всъщност?

Но нещо в живота на полковника се беше прекършило, нещо беше отлетяло невъзвратимо, нещо не беше наред…

Въпреки новите консултации с лекаря, въпреки предписаните хапчета за подсилване, специална храна и накрая инжекции, той продължаваше да губи тегло скоро вече не беше в състояние да се придвижва без чужда помощ. Умря в съня си само десет дни след разговора с Никълъс сред безупречно подредените камъчета на дзен-градинката.

Погребението беше изключително тържествено, организирано изцяло от командването на американските войски в Токио. На него присъстваха делегации от всички тихоокеански държави, президентът Джонсън изпрати свой личен представител от Вашингтон. За Никълъс присъствието на този човек представляваше мрачна ирония на съдбата, тъй като познаваше добре нереализираните амбиции на баща си. Американците не желаеха да се вслушват в съветите му приживе, а сега го възхваляват до бога! Не можеше да преодолее антипатията си към този човек въпреки чара и изключителната му любезност, не можеше да се отърве от чувството, че пред него се е изправил Марк Антоний в съвременен вариант.

Както обикновено, японското правителство прояви повече откровеност. На погребението присъства лично министър-председателят, придружен от няколко членове на парламента. Японците наистина не забравиха огромния принос на полковника за развитието на тяхната страна и след изтичането на траура влязоха в контакт с Никълъс, предлагайки му обучение за заемането на висш правителствен пост. Той любезно отклони поканата, но не можеше да скрие, че е поласкан.

Съгласно предсмъртното желание на полковника опелото бе извършено от равина на американския гарнизон. Това изненада голяма част от присъстващите, които си мислеха, че знаят всичко за покойника. Равинът беше стар приятел и словото му беше пропито от пламенност и мъка. В крайна сметка това беше едно много хубаво погребение, бе принуден да признае пред себе си след известно време Никълъс.

— Единственият отговор Катори.

— Да, така е.

— Някак хем ми се иска, хем не ми се иска да тръгвам…

— Напълно те разбирам, Никълъс.

Кротките очи на Канзацу живо проблясваха, двамата се бяха отпуснали на колене един срещу друг в средата на пустото, обляно от слънчева светлина пространство.

— Какво може да ми се случи там?

— Страхувам се, че не мога да ти отговоря. Наистина не зная.

— Ще бъда ли в безопасност?

— Само ти можеш да отговориш на този въпрос. Аз мога да кажа, че притежаваш необходимата сила за това.

— Радвам се, че дойде на погребението.

— Баща ти беше фин човек, Никълъс, аз добре го познавах.

— Така ли? Защо не зная нищо за това?

— Ами…

— Хайде, кажи ми.

— Изготвих препоръчителните ти писма, включително дипломата за завършване на това риу с отличен успех — промълви Канзацу, после, без да отмества блестящите си очи от лицето на Никълъс, измъкна от ръкава си свитък документи от черничева хартия, стегнати с тънък ластик. Протегна ги напред, Никълъс ги докосна — единственият физически контакт между двамата. — Помни, че всичко е верига, тънка верига, съставена от крехки брънки — добави той. — Никога не забравяй да проучиш добре поредната брънка! В противен случай веригата ще се скъса в ръцете ти и ти ще останеш напълно беззащитен! — Свитъкът премина в ръцете на Никълъс, старецът наведе глава и промърмори с мрачна тържественост: — Сайонара, Никълъс.

— Сайонара, сенсей.

Очите му плувнаха в сълзи и те му попречиха да види как слабичката фигура на учителя напуска залата. Обичам те, помисли си тъжно Никълъс и изведнъж осъзна, че точно тези думи е искал да каже на полковника при последния им разговор в каменната градинка.

Не чу шум от затваряне на врата, но ясно усети, че е останал съвсем сам в просторната зала, построена изцяло от кедрови стволове.