Ерик Лустбадер - Мико (Част ІІ)

Никълъс ясно си спомни какво беше казал баща му, когато откриха заместник-министъра Шимада и съпругата му в локва кръв: „Никога не се радвай, когато умира човек. Просто бъди доволен, че е пресъхнал един от изворите на злото. В случая това зло е свързано о хора, които са искали да увековечат властта на предвоенните индустриални гиганти «дзайбацу» в икономическата политика на Япония. Ние сме длъжни да се противопоставяме на подобен процес. И сме длъжни да действаме. Човечеството не може да просъществува, ако от време на време някой не се заема да почиства основно натрупаното зло.“

— Всички обвинения срещу баща ти са били добре аргументирани и истински, Акико — меко продума той. — И наказанието му е в пълно съответствие с извършените престъпления.

Веднага разбра, че думите му изобщо не проникват в нейното съзнание, същевременно усети колко му е трудно да спре привличането, излъчващо се от лицето й, белеещо се само на сантиметри от неговото. Това, че тя не беше Юкио, сякаш изобщо нямаше значение. Този факт беше регистриран само от разума му, докато чувствата бяха съвсем друго нещо. Те изцяло се разминаваха със здравия разум и трезвата действителност. Какво в нея го караше да реагира по този начин?

Каквото и да беше това чувство, то съвсем не го караше да забрави опасността от нейното присъствие. Просто я правеше по-завоалирана, по-неясна…

А смайването му беше съвсем неподправено, съвсем истинско, макар и породено по особен начин. Въпреки наученото от Итами, въпреки всички проверени и все още предполагаеми факти, които сам бе събрал за Акико, той изненадано откри, че усеща единствено нейното „ва“, сияйно и невъзмутимо, една съвършена хармония. Не можеше да определи какви са истинските й чувства към него. Не можеше да почувства нито агресивност, нито враждебност, пито каквото и да било друго отрицателно чувство. И отново се запита дали и тайнственият Масашиги Кусуноки не се е чувствал по същия начин миг преди Акико да отнеме живота му…

— Трябва да разбереш, че полковникът е бил оръдие в ръцете на хората, които споменах — тихо каза тя с безжизнени като камък очи. — Пробутали са му своята мръсотия и той покорно е изпълнил волята им.

— Дори Сато и Нанги да са толкова виновни, колкото твърдиш ти, това не може да оправдае отнемането на три невинни човешки живота — твърдо изрече той.

— Не ми говори за невинност! — просъска тя. — В тази компания подобно понятие не съществува! Главните виновници са двама, а всички останали са техни съучастници!

Никълъс си спомни за госпожица Йошида и изведнъж усети, че му е мъчно за жената отсреща точно толкова, колкото му беше мъчно и за Йошида. Как се променя животът, Господи, въздъхна вътрешно той. И колко малко надежда има в него!

Все пак беше успял да изпълни целта си и вече знаеше всичко, което трябваше да знае. От думите й разбра, че няма да има възможността да стане и да си тръгне; че независимо от чувствата й тя е прекалено тренирана; че духът й, по подобие духа на покойния й съпруг Сайго, е прекалено слаб, за да се освободи от проклятието на „яхо“. Той никога не би успял да я убеди в своята правота. Прав беше Акутагава-сан, когато му каза, че „яхо“ притежава дяволската сила да погълне и унищожи волята, да превърне човека в свой роб — в противоречие с всички останали бойни изкуства, чието предназначение е да служат вярно на този, който ги е овладял.

Гледаше лицето й с нови очи. Най-сетне разбра напълно с кого си има работа. Тя беше МИКО — всемогъща и страшна магьосница, която с лекота успява да прикрие истинските си намерения и може да отнеме живота на всеки, когото избере. Може да го стори по време на целувка или нежна прегръдка и той няма да усети нищо, хармонията на могъщото й „ва“ няма да се наруши нито за миг. Жертвата така и няма да разбере докосването на Пустотата…

Безсилието му по отношение на нейните намерения беше пълно. Сега разбра колко е бил прав да чака горе, сред клоните на вековното дърво. Сега си даде сметка, че се е изправил лице в лице със Смъртта. Не протестираше срещу факта, че тя бе приела образа на първата му любов, по-скоро беше доволен, че ще напусне света именно с този образ в съзнанието си, че последните му мисли ще бъдат свързани с мечтата за Юкио.

— Колко е тихо — обади се Акико. — Животните се крият, птиците са в гнездата си, буболечките спят. Дори вятърът стихна сякаш специално за нас.

Очите й сияеха, той беше сигурен, че вижда отражението на луната в леко изпъкналата им повърхност. Сякаш бяха покрити с фина коприна, сякаш бяха наистина очите на Юкио.