Ерик Лустбадер - Мико (Част ІІ)

Никълъс не чуваше нищо, оглушен от могъщия стон на земята. Имаше чувството, че тъпанчетата му ще се пръснат всеки миг — толкова нетърпими бяха вибрациите. Избраното преди миг дърво рязко политна надолу, той отвори уста да нададе беззвучен писък. После волята му се сви на стоманена топка и цялото му внимание се насочи към едно — да спаси живота си, да се измъкне невредим от зейналата земна паст.

Когато беше в състояние да гледа отново, пред очите му се разкри съвсем различна картина. Нямаше нито гора, нито пръснати из полянките скали, нито хълмове, които беше обходил минути преди очакваната среща. Плодородната долина, която познаваше, беше изчезнала. А заедно с нея беше изчезнала и Акико. Пред очите му се разстилаше безкрайна пустиня.

Първият познат човек за Никълъс след излизането му от токийската болница „Тораномон“ беше Таня Владимова. Не се изненада особено, тъй като изобщо не бе си направил труда да позвъни на Минк.

Тя излизаше от един асансьор в „Окура“, а той чакаше да влезе.

— Какво стана с вас? — попита го тя, ловко промушила се до него.

Асансьорът на Никълъс пристигна и тя се качи заедно с него.

— Изглеждате така, сякаш някой ви е вкарал в месомелачка и е забравил да я изключи…

— А вие бяхте ли тук по време на земетресението? — отвърна с въпрос той. Въпрос, който, чут отстрани, сигурно е прозвучал странно.

— О, да — кимна тя. — Беше доста страшничко. Макар че японците го приеха със страхотно хладнокръвие. — Говореше с умишлено игрив тон и Никълъс леко се учуди. — А вие?

— Аз се разминах с най-силните трусове — рече той.

Тя търпеливо го изчака да отключи стаята си, после подхвърли:

— Веднъж преживях подобно нещо в Лос Анжелис… Макар че не беше силно като това тук. Никой не му обърна внимание, сякаш нищо не се беше случило.

— Японците приемат нещата по по-друг начин — каза Никълъс и отиде в банята да пусне крановете. После неволно повиши глас, за да надвика шума от шуртящата вода: — За тях земетресенията са част от природата, докато калифорнийците ги смятат за част от смъртта и предпочитат да не мислят за тях.

Петнайсет минути по-късно излезе от банята, приключил с редуването на горещата и студената струя върху тялото си. Увил се в голяма хавлия, той се зае да сваля пластмасовото пликче, което беше нахлузил върху бинтованите си пръсти.

— Радвам се, че сте тук — подхвърли на Таня той.

— Това е добре — кимна тя, без да отделя поглед от ръката му. — Дойдох като специален пратеник на Минк. Задачите ни претърпяха лека промяна след последния ви разговор с него. Сега искаме да концентрираме усилията си повече върху „Тенчи“, отколкото върху Проторов.

Може би тялото му се бе поддало на огромната умора, може би съзнанието му бе все още запълнено с мисълта за Акико и начина, по който се беше превъплътила в Юкио за последен път — всецяло убедително… Може би душата му бе обладана от спомена за първата любов — мощен, жив, релефен… Вероятно всичко беше плод на въображението му, на той беше абсолютно сигурен, че духът на първата му любов някак беше успял да се всели в нейната двойница, изпълвайки сърцето й с любов и нежност, изхвърляйки оттам омразата и жаждата за мъст… Може би подобни мисли са глупави и наивни, но той усещаше прекалено ясно вечното преплитане между живота и смъртта.

Във всеки случай не успя да долови фалша в гласа й. Фалш, който при нормални обстоятелства несъмнено би усетил. Все още не бе насочил цялото, си внимание към този разговор, мислите му продължаваха да витаят далеч от действителността. Дал почивка на уморените си мускули, той беше разсеян и неконцентриран, беше уязвим…

— Още по-добре — отвърна Никълъс и се обърна към шкафа с чистото бельо. — Защото Проторов вече не представлява опасност за никого.

— Какво означава това? — попита Таня, въпреки че вече знаеше отговора.

— Означава, че му видях сметката — рече Никълъс и се обърна точно навреме, за да забележи огромната изненада в очите й. — Освен това се добрах до всичко, което е свързано е „Тенчи“.

Таня стоеше като ударена от гръм. След ужасната новина, която й съобщи Русилов, тя бързо започна да губи своята увереност. Какви шансове имаха на предстоящата среща между ръководителите на КГБ и ГРУ след смъртта на Проторов? Тя също познаваше Мироненко. Познаваше го добре, тъй като именно той беше първият мъж в живота й, а тя го беше привлякла в орбитата на Проторов. Това се случи малко преди да завърши Уралската школа. Мироненко и още няколко висши офицери от ГРУ биха пристигнали да се запознаят на място с подготовката на нейните възпитаници.