Ерик Лустбадер - Мико (Част ІІ)

В следващия миг Акико изгуби равновесие, просна се върху потръпващата земна гръд, затъркаля се без посока, зави й се свят. Вече не беше в състояние да определи къде е небето, къде са звездите, къде е твърдата скала. Ръцете й инстинктивно се протегнаха напред, пръстите й напразно се опитваха да се вкопчат в горещата, изплъзваща се земя…

Никълъс също падна и започна да се търкаля, напълно безпомощен пред огромната дива сила на земния трус. Съветският спътник беше определил него, вия епицентър със завидна точност — някъде на около километър в източна посока от тях.

Усети, че излита във въздуха и бързо се отдалечава от мястото, където бяха коленичили заедно с Акико, от локвата кръв на нещастната лисица, която беше увил около себе си и която бе прикрил с широкото кимоно. Предположението му, че силата на „яхо“ може да бъде временно блокирана единствено от мощността на първия земен трус, се беше оказало абсолютно вярно.

Правеше отчаяни опити да се задържи за острите ръбове на скалите, които се пукаха и пръскаха пред очите му като рохки яйца, за миг успя да се задържи на крака, после отново падна и започна да се търкаля, защото мощните земни трусове продължаваха. Отлетял най-малко на петнайсетина метра от мястото, на което стоеше, той замаяно надигна глава и очите му потърсиха фигурата на Акико. Не я видя, наоколо цареше невъобразим хаос.

Светът наистина беше полудял. Там, където допреди миг се издигаха стройни дървета, сега имаше единствено огромни димящи дупки. Самите дървета бяха отхвръкнали високо горе в жълтеникавото небе, от стърчащите им на всички страни корени се сипеше водопад от пръст и ситни камъчета.

Само след миг Никълъс вече пълзеше обратно. Добра се до мястото на трагичната среща с цената на доста заобикаляне, на няколко пъти бе принуден да спира и да се заковава на място, тъй като затихващите трусове разтърсваха земята под коленете и дланите му като тръпки на ярост по телата на могъщи божества. Най-сетне се добра до огромната пукнатина, сякаш разцепила земята на две отделни части. Беше страшно дори да си представи, че само преди броени секунди тук е имало полянка, осеяна със солидни скали. Беше страшно дори за човек като него, който от рождението си беше свикнал е честите земетресения. Но едва ли някой би могъл да свикне напълно с дивата мощ на природните стихии.

Тътенът стихна, тишината беше страшна. Стори му се, че долавя далечен човешки глас. Надигна се на лакти и колене и внимателно пропълзя до ръба на пукнатината, извита и грозно назъбена.

Акико беше на дъното. Слабичкото й овално лице надничаше изпод тежки камъни и натрошени дънери.

— Никълъс…

Видя очите й, все още блестящи и омайни. Очите на Юкио. Понечи да тръгне към нея, но почвата под гърдите му започна да пропада, вълна от прах и дребни камъчета се стовари върху лицето й и тя нададе пронизителен вик.

Той бавно започна да се изтегля обратно, главата му застрашително се полюшваше над бездната. Очите му автоматично започнаха да търсят друг път, за да стигне до нея. Може би ще може да се възползва от онова дърво там, надвиснало точно над главата й. Не виждаше обаче никакви корени, не беше сигурен дали ще издържи тежестта му, или ще се стовари с цялата си тежест върху смазаното й тяло там, долу.

— Никълъс!

Нещо в гласа й го накара да забрави за практическите си помисли. Погледна надолу. Да, това беше нейният глас, макар и някак неуловимо променен.

— Не мърдай! — предупреди я задъхано той. — Не мога да сляза долу, тъй като пукнатината е много нестабилна. Ще отида да намеря върбови пръчки, за да изплета въже…

— Не!

Мъката в този вик го накара да замръзне на място.

— Не ме напускай, Никълъс! Не ме напускай отново!

В недрата на земята се зароди нов, страховит тътен, Никълъс неволно потръпна. Правилно ли беше чул? Наистина ли каза „отново“?

— Идвам при теб! — изкрещя той.

— Не, не! В името на Амида, не го прави! — Отново видя лицето й, осветено ясно от звездите. След земетресението те сякаш бяха станали два пъти по-ярки, сякаш вселената внезапно се беше пробудила от хилядолетната си дрямка. — Ще загинеш!

Той беше започнал спускането си по ръба на пукнатината, краката му търсеха някаква опора. Видя как Акико се протяга в напразно усилие да улови сплетените над главата й коренища, гъсти и непроходими като гордиев възел. В същия момент тътенът рязко се увеличи, дълбоко долу земните пластове продължиха да се наместват със спиращо дъха стържене, натискът по посока на повърхността стана неудържим. Стените на пукнатината потръпнаха и се отдалечиха една от друга, дори небето изглеждаше изпаднало в шок от мъките на болната земна твърд. Звездите ужасено примигваха, тътенът се превърна в грохот.