Ерик Лустбадер - Мико (Част ІІ)

— Защото ние сме влюбени, Никълъс. Последните истински влюбени на земята. Не само телата ни се преплитаха, когато се любехме. Преплитаха се и душите ни. Облаците и дъждът сляха нашите духове, Никълъс. Сега те са татуирани така дълбоко и отчетливо, както моите дракони. Ще се познаваме винаги, когато и да се срещнем, на този или в онзи свят, в новия ни живот след смъртта, там, където ни захвърли всемогъщата карма… Ще се познаем независимо дали сме хора или язовци, дъждосвирци или змии… Връзката между нас ще съществува вечно благодарение на това сливане на духа, което сме осъществили тук, на тази земя, в този живот…

Не беше ли се приближила мъничко? Никълъс не можеше да прецени. Думите й станаха сияйни като очите й, като блясъка на звездите над притихналата гора.

Не се ли приведе напред, към него? Не усеща ли твърдата заобленост на гърдите й срещу своите? Не го ли залива топлината на тялото й, не парва ли бузата му дъх на люляк? Нямаше ясен отговор за нито един от тези въпроси, усещаше единствено могъщото й „ва“, ярко като фар върху морския бряг.

Спомни си трескавата нощ с нея в градината на Сато, изведнъж му се прииска отново да изпита онази приятна, лудост. Сато! Усети как ръката й се обвива около врата му после се плъзга леко по рамото му, пръстите й докосват шията… Спомни си за Сато, заповяда си той, но въпреки това усети как тръгва подир него. Не беше удържал клетвата си да го закриля и сега трябва да плати за това!

— Не! — изкрещя извън себе си той, гората повтори вика му с многократно ехо. — Не трябва! Не мога да те обичам! Ти си Мико!

Отдръпна се от омайната й прегръдка и измъкна късия нож, който бе взел от кухнята на Итами. Макар и обикновен, той бе добре наточен и можеше да се използва като оръжие на честта. После, без секунда колебание, Никълъс го заби до дръжката в корема си. Бликна фонтан кръв, черен в мрака на нощта, топлите струи заляха колената му, блеснаха за миг във високата трева, пръснаха чак в скута на Акико.

С разкривено от непоносимата болка лице Никълъс дръпна острието отляво надясно през долната част на корема си, по посока на мястото, където лежеше свещената „хара“.

Акико изпадна в шок, очите й щяха да изскочат от орбитите си.

— Амида! — ахна тя, ужасена от огромното количество кръв, което течеше от тялото му като планински поток, което го пресушаваше и лишаваше от живот.

Душата й се разтърси от противоречиви чувства. Възторг и мъка, паника и страх, задоволство и тъга. Това ли беше краят, към който толкова години се беше стремила? Това ли е крайната реализация на дълго жадуваното отмъщение?

Това е, тя беше сигурна. Но в същото време в душата й започна да се промъква болезненото съмнение, че не точно към това се беше стремила. Цял живот се беше борила да се, освободи от традиционната за всяка жена роля да бъде покорна слугиня на мъжа. В основата на тази борба лежеше отхвърлянето на всичко онова, което беше била нейната майка, отвращението към унизителното положение на „таю“. Именно тези чувства я насочиха към решението да овладее до съвършенство древните бойни изкуства — тази изцяло мъжка територия. Цял живот се беше стремяла да бъде равна с най-властните мъже.

Но сега започна да разбира, че този стремеж я беше превърнал в пионка в ръцете на всички онези мъже, които си въобразяваше, че познава най-добре Кийоки, Сайго и в крайна сметка — заместник-министъра Шимада. Съзна, че именно баща й беше човекът, предначертал живота й със своето поведение. Точно както бащата на Сайго беше предначертал неговия, съвсем точно! Живот в служба на злото!

Но откритието й дойде твърде късно. Животът вече напускаше тялото на човека, когото обича повече от всичко на света.

Отвори уста да изкаже чувствата, завладели душата й е огромна сила, разпери ръце да покаже чистите си намерения. Но в същия момент земята под краката й се преобърна сякаш някакво зловещо „яхо“, хиля до кратно по-могъщо от нейното, беше решило да превърне всичко в пепел и вода, да унищожи целия свят.

Артилерийски тътен се разнесе над главите им и отекна дълбоко в тъмната нощ, ехото му, многократно усилено от нови, появили се току-що природни препятствия, се върна стократно усилено.

Светът наистина се разпадаше, земята разтвори огромни, страховити челюсти. В тях мигом изчезнаха цветя и храсти, дървета и малки полянки. В дъното на това дяволско гърло нещо къкреше и клокочеше. Противна метална миризма нахлу в ноздрите и, дробовете й се сгърчиха от острата воня на сяра.