Ерик Лустбадер - Мико (Част ІІ)

С всяка измината минута уважението на Нанги към тази гайжин нарастваше. Отначало чувството беше неясно и объркано, после — все по-свободно и завладяващо. Реши да й каже всичко, което му беше известно. Както от уважение към силата на нейното „ва“, така и по простата причина, че рано или късно тя сама ще го научи.

— Страхувам се, че новините не са особено добри, мис Томкин — започна той. — По време на моето отсъствие Сеичи Сато е загинал при автомобилна катастрофа.

— Господи! — ахна Джъстин и стисна ръце в скута си. Питието във високата чаша до нея беше отдавна забравено. — Той… той сам ли е бил? — Гласът й изгуби значителна част от първоначалното спокойствие.

— Разбирам безпокойството ви — отвърна Нанги. — Доколкото съм информиран, той действително е бил сам.

Джъстин затвори очи, единият й клепач неудържимо затрепка. Господи, колко спокойно и клинично обяснява всичко този човек! Сякаш е доктор, констатирал очакваната смърт на свой пациент!

— Много… Много съжалявам, Нанги-сан — промълви тя. — Моля, приемете най-искрените ми съболезнования. Слушала съм много хубави неща за Сато-сан…

Нанги я гледаше с широко отворени очи, действително изненадан. Къде е избликът на противни емоции, които очакваше от тази варварка? Къде е досадният опит да подчертае близостта между Сато и Нанги и да го подложи на неподправено унижение? Нищо подобно не стана. Тя беше съумяла да изрази чувствата си по изключително подходящ начин, беше запазила както своето и неговото достойнство, така и уважението към мъртвия му приятел.

— Благодаря ви, Томкин-сан — отвърна той с глас, в който прозвуча нескрита симпатия. — Можете да постъпите, както желаете. Предложението ми за приятното ви прекарване продължава да е в сила, но можете и да се върнете в хотела си, ако, разбира се, желаете това. Във всички случаи ще ви информираме незабавно, ако научим нещо ново за Линеър-сан.

— Предпочитам да остана тук, ако не възразявате — каза Джъстин. — Но само ако сте наистина убеден, че няма да преча.

— В никакъв случай — поклати глава Нанги и позвъни за Кей Хагура.

Никълъс започна претърсването на гъстата гора около къщата на Итами с помощта на някои подръчни материали, взети от кухнята на лелята с нейно позволение.

Търсеше дупки от особен вид и това беше бавен процес. Гората беше по-гъста от времето, когато беше идвал тук като момче. Поне така си въобразяваше, защото съзнаваше, че човек никога не обръща внимание върху подробностите по местата, които не обича.

Небето, надничащо тук-там сред гъстата плетеница от клони, изглеждаше странно пожълтяло. Денят със сигурност си беше отишъл, но здрачът беше обагрен по доста странен начин. И въздухът беше необичаен. Тежък като олово и абсолютно неподвижен, той не беше в състояние да разклати дори стръкче трева. Липсваше обичайното жужене на насекомите, птици също не се виждаха…

Никълъс най-сетне откри онова, което търсеше и се залови за работа. А тя се състоеше предимно в очакване сред клоните на едно дърво. Когато остана доволен от това, той се спусна на земята. Намери наблизо една заоблена скала, седна на върха й и зачака.

Така го и намери Акико — седнал и застинал в поза лотос. Мракът се спускаше, сенките се издължаваха над полянки и гъсталаци, над остри скали, под които се гушеха отровни гъби, над мъхове и диви цветя. Денят отстъпваше място на нощта. Чучулиги и сипки се готвеха за сън, сред клоните на дърветата се появяваха бухали и козодои. Зайци и глигани намираха покой в гъсталака, лисици и невестулки тръгваха да търсят храна. Всичко това ставаше тихо, спокойно, почти незабележимо.

Тя спря пред него — още една сива сянка, изскочила от гъсталака.

— Съжалявам, че не успях да ти донеса катаната.

— Щеше ли да ме убиеш с нея?

— Слез от удобното си гнездо, за да поговорим — изплъзна се от прекия отговор тя.

Никълъс неохотно се подчини. Мислеше за Масашиги Кусуноки. Мислеше за него непрекъснато, още от мига, в който Сато бе споменал името му и бе го свързал с риуто „Теншин Шоден Катори“. Отдавна бе напуснал Мошино, никога не беше чувал за сенсей с подобно име. Нито в Япония, нито извън нея.

Но беше сигурен, че Сато не го е излъгал, нито пък него са излъгали. За какво би послужила тук една лъжа? Масашиги Кусуноки е съществувал наистина (докато е бил умъртвен, разбира се), едновременно с това продължаваше да му изглежда като някакъв тайнствен фантом. Кой е бил той, кой го е убил?

Дали това е била Акико, неговата ученичка? Дали е успяла да прикрие своето „ва“ по метода на онзи луд Кийоки и да хване своя сенсей неподготвен? Така ли се готви да постъпи и с него самия сега?