Ерик Лустбадер - Мико (Част ІІ)

Значи остава другата вероятност — лицето й да е изкуствено създадено копие на лицето на Юкио. Което означава, че през цялото време е бил воден за носа, воден към единствения човек на този свят, който беше желал смъртта му с цялата си душа. Към единствения човек, който би могъл да измисли подобно душевно страдание.

Итами е права — този човек е непоправимо зъл.

Сайго.

Тук, в неговия дом. Никълъс бе дошъл, подчинявайки се на инстинкта си. На желанието си да намери отговора на въпрос, на който вероятно отговор не съществуваше.

— Дойдох тук и по друга, по-неотложна причина, оба — промълви той. — Наскоро се срещнах с жена, чието, лице е точно копие на лицето на Юкио, Не беше тя, но приликата е поразителна. Казва се Акико.

Итами обърна лице към полегатите лъчи на залязващото слънце.

— Някога познавах жена с това име — отвърна тя. — Обичах я, а тя ме почиташе. Както би трябвало да бъде между свекърва и снаха.

Сърцето на Никълъс пропусна един такт. Не, не може да е истина! Това би било прекалено чудовищно, светотатствено, мръсно!

— Беше омъжена за Сайго, така ли? — едва успя да, промърмори той.

Итами кимна с глава.

— Ученичка ли беше?

Итами отлично знаеше каква ученичка има предвид. И за двамата съществуваше само един вид учение.

— Да — прошепна тя. — Срещнали се в Кумамото. Изкарала е две години там, после е напуснала.

— И къде е отишла?

— Не искам да говоря за това.

— Итами-сан…

— Срамувам се! — троснато отвърна тя, за пръв път в гласа й пролича нескрита студенина. — Не ме насилвай!

— Трябва да знам! — твърда каза той и се изправи пред нея. — Трябва! Тя е била съпруга на сина ти.

— Не смей да го наричаш така!

— Но освен това е била и последното оръжие на Сайго срещу мен, нима не разбираш? Не ми ли помогнеш в момент като тази, тя може би ще успее да стори онова, което той не успя!

— Наистина ли? — погледна го е ясни очи тя.

— Хай, аба — кимна Никълъс.

— Някъде в планините на север живее един сенсей — промълви Итами. — Името му е Кийоки.

— Това не е име! — замръзна на мястото си Никълъс. — Това е състояние, което се изразява с една-единствена дума — лудост!

— Не зная… Но именно там е била Акико. Там се е научила да прикрива своето „ва“, там е овладяла изкуството на „яхо“. — Итами направи гримаса и се извърна от него: — Ето, казах ти всичко, което знам. Но сега се чувствам зле!

Той дълго мълча. Преди всичко за да й позволи да възвърне самообладанието си, но и да попие неземното спокойствие на окръжаващата ги природа, да почувства как майчината й милувка успокоява неспокойния му дух. Искаше му се този миг да продължи до безкрайност.

Накрая потръпна и тихо промълви:

— Трябва да тръгвам, хаха.

— Да.

— Ще ме целунеш ли за сбогом, както правеше Чонг под влиянието на баща ми?

Итами бавно се обърна към него. Очите й бяха леко замъглени и огромни, сякаш побрали в себе си целия необятен свят. Ръцете й се обвиха около раменете му с неповторима нежност, краката й се повдигнаха на пръсти, устните й докоснаха бузата му. Така, както го беше правила хиляди пъти в миналото.

— Честит рожден ден, хаха — промълви Никълъс.

— Бъди жив и здрав, Никълъс — въздъхна Итами. В следващия миг вече беше сама, само птиците чуруликаха в клоните на дърветата, приготвяйки се за настъпването на нощта.

Токио се стори на Джъстин толкова смайващ и огромен, колкото Ню Йорк би се сторил на някое хлапе от Небраска. Не беше очаквала да го види такъв, нито пък го беше искала.

Градът пулсираше около нея като гигантски кошер с неоново осветление, атмосферата му бе тежка и задушна като въздуха в каменовъглена мина. Тя се потопи в него с неволна тръпка на отвращение, а когато стъпи на тротоара пред хотел „Окура“, вече беше готова да зареже всичко и незабавно да се върне у дома. Единственото нещо, което я спря, беше Никълъс, по-скоро мисълта за него.

В този хотел беше отседнал и Крейг Алонг. Макар да го познаваше съвсем бегло, Джъстин му остави бележка и помоли администратора да му я предаде веднага след като се прибере.

После се качи в стаята си и се тръшна на леглото. След продължителния полет имаше чувството, че кожата и косата й са просмукани от нещо мазно и неприятно. Изпъшка и стана. В банята пусна толкова гореща вода, колкото можеше да понесе умореното й тяло.

Имаше чувството, че само горещата вода може да отмие дебелия слой нечистотия от кожата й.

Телефонът иззвъня точно когато свитите й на топка мускули започнаха бавно да се отпускат, покрити плътно с дебел пласт пяна. Пресегна се към деривата, окачен на плочките над главата й. Беше Алонг. Работел във временния си офис в сградата на „Сато Петрокемикълс“ и се върнал в хотела, за да смени дрехите за обяд. Той бил от хората, които обичат да ходят по риза, но едва тук проумял колко много държат японците на официалното облекло.