— Какво друго мога да сторя за теб? — попита Итами.
— Нищо, хаха-сан… — промълви той с наведена глава. Мамо… За да я нарече така, му беше необходимо доста време. Особено след като се беше добрал до прага й, залитащ от смъртна умора…
Тя живееше там, където беше живяла винаги — в едно от предградията на Токио, северно от центъра и съвсем близо до храма, в който се бяха оженили Сато и Акико. Пътуването на Никълъс от Хокайдо насам беше тежко. През нощта се вмъкна в някакъв магазин за готово облекло, от който се снабди с нови дрехи и малко пари, след което пое към Хакодате. Би могъл да открадне кола и да се придвижи по-бързо, но това означаваше да остави ясна следа за онези, които несъмнено са започнали да го преследват, а и за полицията, алармирана от разбиването на магазина. Разследването на случая, както всичко в Япония, ще бъде извършено съвестно и задълбочено, ето защо той предпочиташе да оставя възможно по-малко следи.
Придвижваше се с автобус или на автостоп — разбира се, там, където това беше възможно. Старателно избягваше магистрали и главни железопътни линии, тъй като знаеше, че там по-лесно ще го забележат.
Най-накрая се добра до брега и взе ферибота за Аомори — малко градче, разположено на скалистия северен бряг на Хоншу, отвъд пролива Цугарукайкьо.
Нямаше документи и това му пречеше да вземе кола под наем. Но предпочитанията му и без това си останаха на страната на автобусите, поддържаше приблизително една и съща посока на придвижване — на юг, изминатите отсечки от маршрута му бяха изпълнени с отклонения.
При мисълта, че ще види леля си, душата му се изпълваше с ужас. Той беше убиецът на единствения й син, баща му пък беше допринесъл за смъртта на съпруга й. Именно това беше накарало Сайго да го отрови, а после, години по-късно, да последва Никълъс чак в Ню Йорк.
Не знаеше как ще го посрещне тя, не знаеше дори какво ще й каже. Какво представляват думите, всички думи, пред неумолимото лице на смъртта? „Съжалявам“ вероятно е най-неподходящата дума в английския език, мрачно си помисли Никълъс. Но за случай като този подходящи думи нямаше нито в японския, нито в който и да било друг език.
Къщата беше строена от архитект, който се придържаше към традициите на XVII век, считани от много японци за най-добрите в историята на страната. Именно по тази причина Итами и Сацугай се бяха спрели на него.
Архитектът създаде къщата като точно копие, на императорската вила „Кацура Рикю“ в Киото — блестящ пример за сливането на човешкия гений със силите на природата, издържал непокътнат цели четиристотин години.
„Опитвам се да вложа духа си в природата“, обичаше да казва възрастният архитект.
А резултатът от неговите опити беше наистина изящен — въпреки високата цена на това определение в очите на японците. Вероятно младостта беше попречила на Никълъс да оцени по подобаващ начин всички детайли на това архитектурно творение, тъй като обичаше не цялата къща, а само стаята, в която беше станала церемонията „ча-но-ю“.
Именно в тази стая го въведе прислугата. Разбира се, преди това той беше изкъпан и преоблечен, самата Итами — информирана за посещението му, а раните му — почистени и превързани от превит на две старец, който унесено си напяваше нещо под носа, но ръцете му притежаваха изключителна сръчност.
Освежен и отпуснат за пръв път от дълго време насам, Никълъс коленичи в тихото помещение и отправи поглед навън, към градината. Цялата стена към нея беше остъклена, височината й беше почти два метра. Но горната част беше покрита с тънка оризова хартия, така че гледката включваше само по-близките очертания на градината. Това беше направено в съответствие с изтънчените изисквания на изкуството Дзен — да разполагаш с чудесата на природата като част от своето обкръжение, но никога да не ги виждаш изцяло, постоянно да изпитваш чувството, че нещо от тази природа е скрито за сетивата ти и следователно още по-примамливо. Човек оставаше с чувството, че отвъд тази невидима граница го очаква тъжната и сладостна гледка на цъфнали вишни или пъстрият килим на окапалите есенни листа. Гледка, която вероятно би нарушила спокойната вглъбеност на церемонията „ча-но-ю“ и абсолютната хармония на съзерцанието.
Слънчевата светлина, прорязана от стволовете на дърветата и от тънката решетка, приличаше на току-що разтопено масло и затопляше приятно стаята. По безупречно подредените камъчета на алеята пробяга самотна птичка, клюнът й чевръсто потракваше.
Читать дальше