Ерик Лустбадер - Мико (Част ІІ)

Никълъс си спомни за компютърната разпечатка на Проторов, която предвиждаше повишена сеизмична активност. Все пак реши да не споменава нищо за нея.

— Не аз го избрах, оба — рече той. — По-скоро то избра мен…

— Затова трябва да се кръстим, преди да поемем през речния брод — леко се усмихна тя. — Нали така, Никълъс?

— Не знаех, че си чела Мусаши — изненадано я погледна той.

— Не само съм го чела, но и съм го изучавала — вече открито се смееше тя. — Много неща за мен са ти неизвестни, макар че пред никой друг човек на този свят не съм споделяла толкова много от своите тайни… Аз бях тази, която насочи някои хора към услугите на Сайго. Предимно хора, които бяха унижени от онзи Рафаел Томкин и които горещо желаеха смъртта му…

— Не те разбирам — недоумяващо я погледна Никълъс.

— Нима си въобразяваш, че съм ти загубила следите, след като замина, ваташи но музуко? Моята любов е не по-малко силна от моята закрила! В чия дъщеря се влюби ти? Колко време би било необходимо на Сайго да научи това? И колко време — да съчетае полезното с приятното, да изпълни платената поръчка и едновременно с това да ти отмъсти за всичко? Той за нищо на света не би пропуснал подобен шанс!

В душата на Никълъс се надигна буря.

— Значи ти… Ти си пратила Сайго по следите ми? — Стисна главата си с две ръце, беше му трудно да повярва на това, което чува.

— Мили мой, та той беше като ранен глиган — тихо отвърна тя. — Беше опасен, с всеки изминат ден ставаше все по-опасен! Не можех да позволя това да продължава до безкрайност!

Тя прекъсна разходката, спря на място и за пръв път леко го докосна. Едва забележим, но изпълнен с решителност жест, който, подобно на всички японски жестове, беше изпълнен със скрито значение.

— Нима си помисли, че бих го изпратила да ти стори зло? Не, аз го изпратих да намери своята смърт! Вероятно съм го убила, ако човек разглежда нещата от по-различен ъгъл!

— Но междувременно и други хора намериха смъртта си, оба — промълви Никълъс. — Би трябвало да предвидиш това.

Тя не отговори. Краката й се раздвижиха и се насочиха към тревата, заобиколила стройните чемшири, съвършени като произведение на изкуството.

— Какво очакваш да кажа, ваташи но музуко? Животът е несъвършен, защото сме хора, а не богове. От самото им наименование е ясно, че боговете не живеят, а просто съществуват.

Спряха и тя докосна грубата кора на най-близкото дърво.

— Съжалявам за смъртта… за смъртта на всекиго. Но понякога заедно с тумора се изрязва и здрава тъкан… Не е честно и аз положително не го одобрявам… Но наистина трябва да се научим да се кръстим пред речния брод… Ти правилно каза, че не ние избираме, а нас ни избират…

Той не беше вложил точно този смисъл в своите думи, подозираше, че Итами отлично го знае. Но нейните думи бяха много по-подходящи, много по-точни. Защото си даваше сметка, че случилото се между него и Сайго не беше резултат на специални действия от страна и на двамата, а по-скоро следствие на една отдавнашна, породила се цяло поколение преди тях вражда. Враждата между техните бащи, която бе родила синовната вярност в душите на младежите, която ги бе подтикнала да сложат точка на отношенията между двете фамилии.

Въпреки усилията си не можеше да не мисли за хората, изгубили живота си в резултат на тази вражда, в резултат на прекомерно болезненото им честолюбие: Айлин Окура, Тери Танака, Док Диърфорт и още куп униформени и цивилни полицаи, на които не знаеше дори имената. О, да, и Люис Кроукър… Никълъс схващаше мъдростта в думите на леля си, дори се съгласяваше с тях. Но нещо дълбоко в душата му се противеше, далечен глас настоятелно повтаряше: Все пак е прекалено! Отнемането дари на един човешки живот е прекалено висока цена за изкореняването на някакво натрапчиво „гири“!

Мълчанието се проточи. Итами беше тази, която го наруши.

— Бях искрена с теб, Никълъс. Сега ще те моля да ми върнеш жеста. Кажи ми защо дойде тук. Очевидно не е само, за да ме видиш след всичките тези години…

— Наистина е така — призна той е чувството, че тя пак е права. Този въпрос се въртеше в главата му по време на пялото тежко и продължително пътуване насам. Накрая му се явяваше дори насън.

Акико.

Тя не беше Юкио, но лицето й беше лицето на Юкио, Защо? Не може да се е родила с черти, които са съвършено точно копие на чертите на неговата любима. Природата никога не повтаря своите творения, това правило е невалидно може би единствено при близнаците.