Ерик Лустбадер - Мико (Част ІІ)

Върхът на кипариса се люшна под порива на лекия ветрец, сенките по блестящо полирания под се раздвижиха като живи. Никълъс неволно потръпна, припомнил си кошмарния полет с „хито ваши“, шумоленето на разкъсаните дрехи, непрогледния мрак и ужасния страх, че вятърът ще стихне и тялото му ще рухне върху острите като копия бамбукови стебла долу.

Ужас и ликуване се преплетоха в душата му, кръвта му кипна от странната смесица — бурна и опияняваща като младо вино.

Отново се почувства на края на силите си. Погледнато от чисто физическа гледна точка, въздействието на упойващите средства отдавна беше отминало. Въпреки това организмът му продължаваше да усеща последиците от комбинираното им въздействие — в мускулите, нервните възли, мозъка… Единствен лек срещу тях са упражненията, упоритите и тежки физически упражнения.

Фигурата й се появи в полезрението му заедно с тихото шумолене на коприна. Той стана и се поклони, сърцето му се качи в гърлото. Отново бе поразен от величествената й красота. Не би могло да се каже, че е останала недокосната от времето. Не, по-скоро беше нещо друго — сякаш бе успяла да го превърне в свой приятел, а не враг… Времето я следваше по петите като опитомен звяр, присъствието му се чувстваше, но не беше от решаващо значение.

— Итами-сан — едва чуто прошушна той. — Оба…

— Моля, седни, Никълъс-сан.

Той се подчини. Някак не му се искаше да анализира онова, което долови в очите й и усети в душата й.

Поднесоха им чай и оризови сладкиши. Итами изчака излизането на прислужницата и тихо каза:

— Добре направи, че се върна. Сърцето ми се радва да те види отново, „ваташи но музуко“… Сине…

Нещо в душата му се пречупи, тялото му бавно се наклони, челото му почти докосна лакираните дъски на пода. От очите му рукнаха сълзи, не беше в състояние да сдържи напора на чувствата в душата си. Японецът в него се засрами от проявата на такава очебийна слабост, но европейската му кръв взе връх. Именно тя се нуждаеше от някаква проява на чувствата и тази нужда бе така всеобхватна, че никаква дисциплина не беше в състояние да я спре.

— Ваташи но музуко — повтори тя, сякаш наистина се чувстваше негова майка. — Знаех, че ще се върнеш. Молех се на Бога да ти стигне куражът за това.

— Страхувах се, оба — промълви с разтреперан глас той. — Страхувах се от това, което сторих… Не исках да се изправя пред очите ти след всичката мъка, която ти причиних!

— Не си ми причинил мъка, Никълъс — меко отвърна тя. — Винаги съм те чувствала по-близък от собствения си син. Той беше слаб духом, винаги беше принадлежал единствено на баща си… Сацугай ръководеше постъпките му така, както слънцето подчинява своите планети. Сацугай беше човекът, който предначерта неговата съдба, именно неговата параноя наследи Сайго…

Избягва да го нарича свой син, отбеляза Никълъс. Странно поведение за една майка. Главата му се повдигна и очите им се срещнаха. В нейните нямаше нито гняв, нито тъга. Други чувства преобладаваха в тях. Примирение и обич… Обич към него.

— Той беше зъл и покварен — продължи тихо Итами. — Никога не бях предполагала, че може да съществува такъв човек. Объркването би трябвало да пречи на крайностите, така поне си мисли човек… — Главата й тъжно се поклати: — Но не и в случая със Сайго. Той притежаваше уникална по своя характер девствена чистота. Насочена в правилната посока, тя несъмнено би предизвиквала всеобщо възхищение…

— Но тя не беше насочена в правилната посока и аз бях принудена да нося това бреме върху плещите си цял живот. Би трябвало да се срамувам, че съм желала смъртта му, но аз не се срамувам. И как бих могла? Всичко, до което се е докосвал, е било обречено на загиване. Той беше безмилостен убиец на човешкия дух.

— Дори всичко това да е вярно, аз пак не изпитвам гордост, че съм го унищожил — поклати глава Никълъс.

— Разбира се — съгласи се тя. — Ти си действал от позициите на честта. В това отношение приличаш на майка си.

Той внезапно осъзна, че Итами му се усмихва. Неволно й отвърна със същото, тежкото чувство напусна сърцето му с бързината, с която се оттеглят буреносните облаци през лятото.

Дълго време не се помръднаха, душите им се сплетоха в приятелска прегръдка, наново се опознаваха, откриваха неочаквано възвишеното равнище на връзката помежду им, вече освободена от призраците на миналото.

— Радвам се, че дойде по това време — каза му тя на другия ден. — Скоро преживяхме едно-две не особено приятни земетресения.