Ерик Лустбадер - Мико (Част ІІ)

— Колко дълго можем да издържим? — запита той Алън Су в три часа следобед, малко след затварянето на вратите. Пред банката вече имаше полиция, която с мъка удържаше напиращата тълпа.

— Не повече от четирийсет и осем часа, ако това темпо се запази — отвърна Су. — Току-що разговарях по телефона с клоновете ни във Ван Чай, Дим Шацуи, Абърдийн и Стайли. И при тях положението е горе-долу същото. Довечера ще трябва да отворим хранилището.

— Няма да правите нищо без мое разрешение — рече Нанги и замислено подпря челото си с ръка…

— Да, моля? — женският глас насреща беше спокоен и приятен.

— Свържете ме с господин Лю — каза в слушалката Нанги. Усети, че в този миг мрази както себе си, така и проклетите комунисти.

— За кого да съобщя? — настоя женският глас.

В седем и четвърт същата вечер колата на Нанги спря пред сградата на търговската компания „Сун Ва“, разположена на улица „Сай Иингтпан“. Фасадата й беше боядисана в яркочервен цвят, който просто дразнеше очите. Китайците никога не са разбирали красотата на пастелните разцветки, помисли си Нанги. Винаги са предпочитали да се заобиколят с крещящи, по детски наивни тонове. Това е просто част от многобройните им суеверия.

Стъпи на задръстения от хора тротоар, в ноздрите го удари тежката миризма на силни подправки, анасон, сушена, риба и соя. Душата му се сви от внезапното желание да си бъде у дома, да забрави кошмара на този налудничав град. Но веднага си даде сметка, че част от този кошмар е именно това, което ще свърши след малко.

Изпъна рамене и закрачи напред. Искаше да се концентрира максимално да скрие накуцването си, да не дава допълнителна храна за злорадството на своите врагове.

Острата миризма на подправки насищаше въздуха и във вътрешността на сградата. Коридорите бяха пусти, тъй като работното време отдавна беше свършило.

Нанги спря в сумрачното преддверие и се огледа. С труд забеляза една сянка, която се приближаваше към него по тъмния коридор.

— Запарих чай специално за случая — разнесе се гласът на Лю.

Нанги се насочи към него, внимателно заобикаляйки пръснатите навсякъде щайги и празни кашони. Седна срещу китаеца върху прост дървен стол, разделяше ги маса с похабен плот. Беше съвсем гола, ако не се броят двата комплекта идентични документи в средата й. Нанги знаеше какво съдържат те, без дори да ги докосва.

— Първо ще пием чай — любезно се усмихна Лю. — Искам всичко да приключи по най-безболезнения възможен начин.

За човек, постигнал пълен триумф, поведението му беше наистина благородно.

Отпиха по една глътка.

— Този чай се казва „Черен тигър“ — информира го Лю. — Произвежда се в съвсем малки количества, има го само в Пекин. Харесва ли ви?

— Много — кимна Нанги, макар че за малко не се задави от противната течност.

— Радвам се — наклони глава Лю, после отпи нова глътка от чашата си. — Научих, че следобед е имало безредици пред сградата на „Азиатска банка“ — добави той.

— Нищо особено — реши да го изпита Нанги.

— Но въпреки това е била повикана полиция, така ли?

— Полицията на кралската колония е длъжна да се появява навсякъде, където се събира тълпа — хладно отбеляза Нанги. — Така правителството на Нейно величество си създава работа.

— И най-лакомата гарга знае кога да напусне нивата, господин Нанги.

Хайде сега, започнаха и поговорките! Лю сякаш искаше да покаже богатството на китайските афоризми, макар да беше убеден, че те не могат да впечатлят нито един японец. Защо го прави? Обикновено човек прибягва до поговорки, когато има кой да го слуша. Нанги незабележимо се стегна.

Помещенията на търговската компания „Сун Ва“ тънеха в мрак. Нощта бавно встъпваше в правата си. Подът беше покрит със стърготини, миризмата на подправки трудно се понасяше. Нанги не можеше да определи дали в сградата има и други хора, но всичките му сетива долавяха чуждо присъствие.

— Тежко ли е положението в банката, господин Нанги? — попита Лю и допълни чашите. Сякаш искаше на всяка цена да очертае границите на своето превъзходство.

— Сигурен съм, че вие знаете абсолютно всичко за него, господин Лю — внимателно отвърна Нанги. — При подобна обсада всяка банка изпитва трудности.

— Аз пък съм сигурен в друго — отпи нова глътка чай китаецът. — Без нашата намеса банката е загубена!

— На мен също ми минаха подобни мисли и именно затова ви позвъних.

Вероятно точно това беше искал да постигне Лю — изказано на глас признание. Кимна, сякаш му бяха направили комплимент, и насочи вниманието си към документите върху масата.