Ерик Лустбадер - Мико (Част ІІ)

Настъпи мълчание. Двете бавно крачеха сред редиците стройни лимонови и сливови дръвчета. Розови и бели хризантеми поклащаха главички под лекия ветрец и приличаха на древен гръцки хор. По небето плуваха бели облаци, блестящо сиви дъждосвирци прорязваха въздуха с бръснещ полет. Слънцето приятно затопляше наоколо.

— Утре се прибира синът ми. — Итами спря и погледна малкото пъргаво гущерче върху близката скала. Акико спря също — Може би ще най-добре вие да си тръгнете рано сутринта.

Акико се замисли над думите й като археолог, попаднал на непознати разкрития.

— Аз обичам Сайго — промълви най-сетне тя. — Много го обичам.

— Зная — поклати глава Итами — Въпреки това мисля, че ще е по-добре да си тръгнете преди неговото пристигане…

— Защо, Итами-сан?

Възрастната жена се извърна към нея.

— Защото синът ми е зъл, Акико-сан — отвърна тя. — Понякога си мисля, че това се дължи на ранната и трагична смърт на Юкио. Аз бях против тяхната връзка. Надявах се, че всичко ще свърши, когато тя започна да се среща с Никълъс Линеър. Но и тя се върна при Сайго, също като вас. Не искам грешките да се повтарят.

— Нима се страхувате за живота ми, госпожо?

— Не, Акико-сан — втренчено я изгледа Итами. — Страхувам се за душата ви. Моят син е костелив орех. Представите му за живота са отровени. Ако не се държите на разстояние, те ще заразят и вас.

— Досега не съм се чувствала отровена — леко отвърна Акико.

— Не бива да се отнасяте лекомислено към тези неща, скъпа — рече Итами и отново закрачи напред. — Няма да ви преча, ако решите да останете. Отдавна зная, че насила нищо не може да се постигне и няма смисъл човек да налага волята си на околните. Не съм го правила нито със съпруга си, нито сина си, нито дори със своята снаха. Положително няма да го сторя и с вас. Но ви говоря откровено и ви моля да обърнете внимание на думите ми.

Отново настъпи мълчание.

— Искам да го видя, Итами-сан — промълви най-накрая Акико.

— Разбира се, дете мое — отвърна, Итами и леко склони глава.

На сватбата бяха само четирима: Сайго и Акико ръка в ръка, Итами и шинтоисткият свещеник, който извърши церемонията. Всичко бе извършено в северната градина, сред аромата на лимони и рози. Денят беше ясен, въздухът — кристалночист. Слънцето ги обливаше с щедрите си топли лъчи.

После Сайго я отведе в Токио и тя виждаше Итами рядко, съвсем епизодично. Не можа да присъства на погребението му. Тялото бе докарано от Америка в запечатан ковчег, а Итами, научила подробности за смъртта на своя син, отказа да го отвори. Акико получи от нея дълго писмо. Итами пишеше, че иска само едно — да погребе Сайго до гроба на баща му. Човекът, който го беше обичал по начин, недостъпен за нея, и който бе покварил душата му така, че дори в смъртта тя не можеше да му прости това.

Акико не изпитваше никакви колебания. Просто трябваше да стори това, което Сайго й беше заръчал, преди да отпътува за Америка. Дори да не беше й казал нито дума, тя пак знаеше какво трябва да стори.

— Зная как да го сторя — тържествуващо му бе казала тя в деня, в който празнуваха осмата годишнина от съвместния си живот. — Това ще означава пълна промяна за мен.

После му показа снимката. Той дълго време мълча, очите му бавно се местеха от снимката върху лицето й и обратно.

— Това ще го унищожи! — промълви най-сетне той. — В случай че аз не се завърна… — Лицето му се изкриви в жестока гримаса: — Но аз ще се върна!

Акико обаче, беше на друго мнение. Беше сигурна, че Сайго е мъртвец още в момента, в който стъпи на борда на самолета, който трябваше да го отнесе в Америка за решителния сблъсък с Никълъс Линеър, неговия братовчед. Тази сигурност обаче, не й позволяваше да го спре дори да му намекне за съдбата, която то очаква. Той беше воин, а да лиши воина от неговата битка беше все едно да прониже сърцето му с кинжал.

Новината за смъртта му я настигна в Швейцария вече пета седмица пребиваваше там. Скърбеше за него, дори когато отработваше в съзнанието си последните подробности от страшното отмъщение.

Искаше да тренира по време на дългия си престой в швейцарската клиника. Но лекарите категорично й забраниха това, поне през първата седмица. После сама трябвало да реши, добавиха те, с тайната надежда, че няма да направи нищо с тези плътни бинтове около главата. Сгрешиха, разбира се, но все пак това бяха швейцарци, а всички знаят колко тесногръди хора са те.

Всеки ден преди обед я откарваха в гимнастическия салон. Там тя провеждаше серия от тежки физически упражнения в продължение на плътни деветдесет минути. Упражнения, предназначени да поддържат във форма великолепното й тяло. Късно следобед ги повтаряше още веднъж, а нощем, свикнала на минимално количество сън, тя ставаше сама, определяше безпогрешно по слух местоположението на сестрите и отново поемаше към гимнастическия салон.