Ерик Лустбадер - Мико (Част ІІ)

Живееха по дърветата, сред храсталаците, край пенливи планински поточета, по скалите над водопада Ширайто — гъста мрежа от кристалночисти рекички, събиращи се над огромна скала и спускащи се по нея със спираща дъха красота.

Кийоки твърдеше, че техниката „цучигумо“ е наследил от баща си, който пък я научил направо от Джинай Укифуне — наемен убиец, служил на могъщото феодално даймийо Нобунада Ода и известен като единствения в историята нинджа-джудже.

Кийоки наричаше тази техника „прилеп под покрива“. Той я учеше как да се катери по гредите на покривните конструкции с помощта на „котешки нокти“ от специална стомана. Часове наред висяха между небето и земята, използваха особена техника за контролиране на дишането, която им позволяваше да ограничат метаболизма на тялото си чак до сутринта.

С първите лъчи на слънцето се спускаха безшумно на каменния под, мускулите им бяха свити, но едновременно с това свежи, готови да нанесат съкрушителен удар на евентуалния противник.

Една вечер, около година и половина след настаняването й в замъка, Кийоки я извика в една стая, която до този момент й беше напълно непозната. Беше просторна, с висок и извит таван, чиито очертания се губеха в мрака, разделена на две с портичка, наподобяваща китайските „лунни врати“ — тясна и почти кръгла.

Тук за пръв път от престоя си в замъка Акико видя татами. Кийоки беше коленичил върху едно от тях, съвсем близо до „лунната врата“. Пред него имаше лакиран сервиз за чай и малка чинийка с оризови сладкиши.

Акико му се поклони, свали ботушите си и коленичи до него. „Лунната портичка“ се извисяваше над главите им и очертаваше ясно линията, която разделя сенсея от неговия ученик.

Наоколо цареше тишина и абсолютно спокойствие. Прилагайки на практика наученото, Акико се отпусна в себе си, усещайки ясно хармонията на неговото „ва“.

С интерес гледаше как сенсеят приготвя зеления чай. Никога не бе допускала, че владее и това изкуство. Ритмичните му движения я хипнотизираха, чувстваше се лека и почти ефимерна, в душата й нахлу неземно спокойствие.

Кийоки остави бъркалката, завъртя леко чашата й и я подаде. Движението му бе придружено от дълбок поклон. Акико стори същото, тялото й се изпъна, челото й докосна татамито от другата страна на „лунната врата“.

До слуха й достигна леко съскане. Шумолене на коприна или…

Тялото й изведнъж настръхна, адреналинът нахлу с тътен във вените й. Протегнатата й напред глава рязко продължи своето движение, тялото й светкавично се сви на кълбо и се претърколи напред.

В следващата секунда широката гилотина се хлъзна от арката на „лунната врата“, разсече плетената рогозка и потъна дълбоко в пода — точно там, където допреди миг беше стоял голият й, напълно беззащитен врат.

Акико се изправи на колене и впери разширените си от смайване очи в сенсея, който кротко пиеше чай.

— Как? — прошепна озадачено тя. — Не усетих никакво потрепване в твоето „ва“. Нямаше нищо, абсолютно нищо!

— Точно затова си тук — простичко отвърна Кийоки. — Моето „ва“ се маскира от „яхо“.

— „Яхо“? — повтори в унес Акико. — Магия?

— Наречи го както щеш — сви рамене сенсеят. — То има много имена. Не е толкова важно кое от тях ще предпочетеш.

— То съществува…

— Имаше ли някаква представа за моите намерения?

— Можех да бъда убита. Наистина ли щеше да го допуснеш?

— Веднъж освободена, гилотината не може да бъде спряна от нищо — отвърна той. — Но ти, както винаги, беше пълен господар на съдбата си. Аз пък се радвам, че все още си тук, до мен. Не си първата жена, дошла тук да търси онова, което обикновено търсят мъжете. Жените като правило се стремят да контролират властта и именно заради това разполагат с нея. Тази стратегия е прикрита, типично женска. Така в обществото майката контролира своя син, съпругата — мъжа си. Случва се изключително рядко жената да търси пряко средство за контрол, да демонстрира властта си над мъжете чрез непосредствената си воля. Вече споменах, че няколко жени преди теб се опитаха да постигнат това. Но всички се провалиха. Може би ти ще си първата истинска Мико. — След тези думи сенсеят се изправи и й протегна ръка: — Ела. Време е да се залавяме с твоята истинска подготовка.

Беше просто едно лице, мяркащо се през гъстите дъждовни струи. Виждаше го и същевременно сякаш никога не беше го виждала. Беше до нея, едновременно с това го нямаше. Неуловим като ками, той проблесна с ослепителна светлина, в следващия миг от него нямаше нито следа.