Ерик Лустбадер - Мико (Част ІІ)

Тръсна глава, прогони страховете от главата си и се наведе над безжизненото тяло. Обработва го двайсет минути без прекъсване, после спря за миг, колкото да си поеме дъх. Подозренията й за четири засегнати прешлена се оказаха верни. Последният беше доста по-ниско от другите три, тя не беше сигурна, че способите на сейкацу ще могат да помогнат. Не знаеше дали да продължава, или да се откаже.

Затвори очи и потърси онова освободено от всякакви мисли състояние, което предлагаше единствено Нищото. Тук вече се ръководеше само от инстинктите си. А те скоро я съединиха с нещо далеч по-висше, нещо наистина съвършено. Душата й бе обзета от чувство за висша, космическа хармония. Опря палци о двете страни на травмирания гръбначен стълб и се зае с ритмичната му обработка. След известно време нещо в гърба на Сайго прещрака — сякаш някой отвори бутилка шампанско. Тя вдигна очи към небето и отправи една безмълвна молитва на благодарност към Буда, влял в ръцете й необходимата сръчност, а в главата й — достатъчно смелост да продължи.

В продължение на няколко дълги минути тя остана просната върху неподвижното тяло на Сайго, топлият й дъх прогонваше ледената скованост от наранения му гръб.

После пое дълбоко дъх, вдигна Сайго и го преметна през рамо. Бавно и леко, използвайки цялата мускулатура на краката си като опитен щангист, тя се изправи и пое обратно към цивилизацията.

— Значи така ти се появи тук — каза той.

— Сайго ми каза за теб — кимна Акико. — Негово беше и предложението да проникна там, където той не можеше да има достъп.

— Доста самонадеяно от негова страна — отбеляза той. — Но логично. Той не беше подходящ за тук, едва ли е подходящ за където и да било. Особено ако трябва да се задържи по-дълго време.

Тя прие тези думи с нескрита горчивина. Знаеше много добре, че Сайго й беше проправил път едва след като се е уверил, че сам не може да пробие.

— Какво искаш да научиш тук, Акико-сан? — попита Кийоки, сякаш прочел мислите й. — Какво е това, което мога да ти дам единствено аз?

— Искам да се науча да прикривам своя дух — отвърна тя. — Искам да демонстрирам съвършено „ва“ дори когато се готвя да нанеса удар на противника си.

Кийоки напълни чашите им с още чай и отпи глътка от своята. Седяха един срещу друг на каменния под, краката им бяха кръстосани. Замъкът е бил построен в началото на XVII век от Йеасу Токугава специално за една жена със смесена кръв — наполовина японка, наполовина португалка. Така й каза Кийоки. Трябва да е била наистина специална, помисли си Акико.

Отвън долитаха протяжните звуци на флейта. Надуваше я одърпан „комузо“ 9 9 Скитник, отшелник. — Б.пр. с плетена кошница на главата си.

— Как стана така, че младо момиче като теб си е създало толкова много врагове? — попита след известна пауза той.

Нямаше друг избор, трябваше да му разкаже всичко — за Икан и Фуяжо, за Шимада — нейния баща, и за онези, които сложиха в ръцете му „вакизаши“ и го принудиха да разпори корема си с два мощни напречни удара. Да сложи край на живота си с помощта на сепуку.

Кийоки притвори продълговатите си очи.

— Приятно е да откриеш синовно съпричастие у млад човек като теб — рече той, после взе позлатеното ветрило до себе си и започна да си вее. Беше женствен и не особено приятен жест.

Кейоки прекрати разхлаждането си така внезапно, както го беше започнал, очите му се впиха в лицето на Акико. Ветрилото замръзна до бузата му като препарирана пеперуда.

— Дразниш ли се, че използвам ветрило, Акико-сан? — попита той.

Тя с усилие на волята потисна желанието си да го излъже, Сайго я беше предупредил да не прави това. Кийоки-сан моментално ще усети и ще те помоли да напуснеш, каза й той.

Истината я засрами, бузите й потъмняха от притока на кръв.

— Ветрилото изглежда неподходящо за велик воин като теб — промълви тя.

— Или като теб.

— Аз не съм велик воин, сенсей.

— Но желаеш да бъдеш.

— Хай.

— Следователно отхвърляш ветрилото.

— Като жена аз…

Акико млъкна и със зяпнала от удивление уста проследи ветрилото, което бръмна във въздуха и се приземи точно в средата на отворения скрин от камфорово дърво в противоположния край на просторното помещение.

— Не като жена, а като воин — рече Кийоки и невъзмутимо отпи глътка чай. — Моля те, донеси ми оръжието.

Акико стана и прекоси стаята. Посегна към ветрилото, разперено като ръката на Буда върху твърдото дърво. В същия миг я застигнаха думите на сенсея!