Ерик Лустбадер - Мико (Част ІІ)

— Това не е обикновено „оги“ 10 10 Ветрило. — Б.пр. , Акико-сан. Това е „гунсен“, опасно бойно оръжие. — Изчака я да го донесе и продължи: — Десетте му ребра са от закалена ръка стомана, а самото ветрило представлява мрежа от остра стомана, която, насочена по подходящ начин, с лекота прониква през кожата, плътта, вътрешностите, а дори и през костите на противника…

Гунсенът възобнови ритмичното си движение край бузата му, пеперудата се беше завърнала в пашкула си.

— Стаята ти е на втория етаж — добави той. — Точно под моята.

— Аз нямам родители, заместват ги небето и земята. Аз нямам дом, моят дом е „оайка тандену“ 11 11 Състояние, на особено изчакване при японските бойни изкуства. — Б.пр. ; аз нямам тяло, моето тяло е стоицизмът; аз нямам очи, заместват ги небесните светкавици; аз нямам стратегия, нейното място заема „сакацу джизей“ 12 12 Свободно състояние на духа, позволяващо както убийството, така и възкръсването. — Б.пр. ; аз нямам предварителни планове, те се заместват от „кисан“ 13 13 Възползване от появил се благоприятен шанс. — Б.пр. ; аз нямам принципи, но притежавам „ринкиохен“ 14 14 Приспособимост към всякакви условия. — Б.пр. .

Сама в Залата на Сенките, Акико беше коленичила пред двойната редица ароматични пръчици и дълги бели свещи. Всички горяха, помещението бе натежало от тежък аромат. Въздухът сякаш всмукваше молитвата й.

Замъкът на Кийоки се беше сгушил в закътана долчинка, изпълнена с бели брези и лиственици, просторни полянки с великолепни цъфнали азалии и праскови, на хиляда метра височина над морското равнище, в средата на платото Азама. Това беше най-типичната за Япония земя — хладна през лятото, мразовита през зимата. Беше отдалечена на 130 километра от Токио, в североизточна посока от гигантската метрополия, почти в центъра на Хоншу, най-големия японски остров.

Платото се простираше от двете страни на връх Азамаяма, действащ вулкан с изпепелени склонове, издигащ се на повече от 2500 метра надморска височина.

От другата страна на долината, точно срещу замъка на Кийоки, се чернееше Ониошидаши — мрачен, гол и заплашителен вулканичен връх, получил името „Изригването на дявола“, след опустошителното си пробуждане през 1783 година.

В околността имаше множество вили и паркове, притежание на богати хора, но всички бяха на доста голямо разстояние от замъка на Кийоки, получил името „Ями Доко“ — „Хвърчилото на мрака“, малко след неговото настаняване тук.

Акико нямаше представа кога точно е станало това, така както нямаше представа и за още ред неща, отнасящи се до сенсея и неговите привички. Като съдеше по външния му вид тя беше сигурна, че в жилите му тече и монголска кръв — това ясно личеше от формата на очите му, плоските скули и цвета на кожата му. Представяше си дедите му, увити във вълчи кожи и стегнати в груби железни брони, връхлитащи откъм китайските степи на малките си коне, жестоки и безпощадни към жителите на беззащитните села в долините.

Заниманията се провеждаха стриктно, по желязна програма, без никакви отклонения. Този режим се различаваше значително от двете години, прекарани в риуто край Кумамото. Всяка секунда от времето й в Азама беше предварително отмерена, всеки пропуск от предначертаната програма водеше след себе си тежки наказания. Никакви извинения не се признаваха, включително и заболяване. Кийоки лично лекуваше своите възпитаници с помощта на отвари от различни билки. Беше отличен „йоген“ — знахар, и Акико, която и без това рядко боледуваше, се вдигаше на крака от тях за броени часове. Те, разбира се, не означаваха почивка. Учебната програма, включително и най-трудните физически упражнения, трябваше да бъде изпълнена в срок.

Излизаха да живеят на открито в продължение на седмици, замъкът се превръщаше в далечен мираж. Това ставаше, независимо от годишните сезони, често през най-студените и мрачни зимни дни или пък в ранната есен, когато цялото, югоизточно крайбрежие на острова се разтърсваше от тайфуни и ураганни ветрове.

Всичко това ставаше със съвсем определена цел. Той я научи как да се справя с природните стихии, а в определени случаи — дори и да ги укротява. При тези свои пътешествия вземаха със себе си единствено „рокугу“ — шестте пътнически предмета, задължителни за всеки нинджа. Петте от тях се побираха в шестия, напречен „ишитаке“ и представляващ триметрова пръчка от кух бамбук. Вътре се побираха лекарство, тебешир, кърпа, шапка и „музубинава“ — осемметрово въже, изплетено от човешки коси — по-леко и далеч по-здраво от обикновените въжета.