Ерик Лустбадер - Мико (Част ІІ)

Очаквана гостенка, Акико беше посрещната на прага от любезен прислужник. Той я отведе в определената за нея стая и я предаде в ръцете на камериерката. Тя разопакова багажа й и я отведе в банята, където я чакаше друга, трета по ред прислужница. После я нагостиха с печена опашка от риба, полята обилно със соев сос, великолепна студена салата от морски водорасли, пиле, ориз и бледозлатист чай с непознат вкус.

Когато всичко това приключи, навън отдавна се беше стъмнило. Четвърта прислужница се появи да я отведе обратно в стаята й. Там я чакаше удобен футон, приготвен за спане. Така тя прекара първите шестнайсет часа от престоя си в този дом, без дори за миг да зърне лицето на стопанката му.

На другата сутрин Акико се облече в най-хубавото си кимоно, погледна, се в огледалото и тъжно си призна, че всъщност дрехата не е кой знае какво. Животът в планините я беше отучил да мисли за себе си като за жена.

Ръбовете на ръкавите бяха малко поотъркани, коприната съвсем не беше от най-добро качество.

За разлика от нея облеклото на Итами беше безупречно. Но то би било същото и в компанията на най-знатните японски дами, успокои се вътрешно Акико.

Срещата се състоя в една от просторните, покрити с шестнайсет татами стаи, веднага след като Акико беше готова с облеклото и прическата си. Младата прислужница, която от снощи бе поела грижите за нея, почука на хартиената преграда, изчака разрешение да влезе, след това коленичи до Акико и в продължение на почти цял час се занимава с косата й. Изчетка я, среса я и постави украшенията — дървената шнола „цуге“, останала от Икан, и комплектът фиби „канзаши“, които й бе подарил някога Шимада.

Погледнала се в огледалото, Акико остана смаяна от приликата си с Икан. От колко години не беше носила тази прическа? Не можеше да си спомни, дори не беше сигурна, че се харесва с нея.

Разделяше ги изящен сервиз за чай, чиято майсторска изработка не отстъпваше на великолепния материал. Порцеланът беше прозрачен и тънък като човешка кожа. Сложната церемония по поднасянето на чая Итами използваше с двояка цел. Тя спомагаше за разпръскване на неизбежното напрежение и неудобство от първата среща между непознати, а освен това й помагаше да концентрира вниманието си върху Зен — хармонията на съвършенството.

След като церемонията приключи, те все още не бяха приятелки, но вече не бяха и съвсем непознати.

— Радвам се на вашето посещение — каза Итами. Гласът й беше приятен и отлично модулиран, а маниерите й, макар и официални, съдържаха в себе си достатъчно топлота, за да отпуснат Акико. — Синът ми няколко пъти ми е разказвал за вас.

Акико усети, че зад тези думи се крият доста скрити значения.

— Пристигнахте в добро време — продължи Итами. — Сайго още не е тук, но ще се прибере най-много след седмица. Вие ще останете да го изчакате, разбира се.

— Не ми се иска да ви бъда толкова дълго в тежест — отвърна Акико. — Но ви благодаря за предложението.

— Предложението не означава нищо, преди да бъде прието — каза Итами. — Сама виждате, че тази къща е голяма… някои биха казали дори прекалено голяма за сама жена. Дните ми понякога са доста самотни, човек не може да живее само в съзерцание и размисъл. Много ще се радвам вашата компания и ви моля да ме дарите с нея.

— Разбира се, след като настоявате. Никога в живота си не съм виждала толкова хубава къща, направо се въодушевявам от нея!

— Е, малко преувеличавате — отвърна скромно Итами, но личеше, че й стана приятно от хубавия комплимент.

В късния следобед на следващия ден Итами каза:

— Страхувах се, че след преждевременната смърт на бедната Юкио, Сайго завинаги е обърнал гръб на жените. Той много я обичаше и смъртта й дълбоко го покруси. За съжаление тя съвпадна със смъртта и на моя съпруг… а Сайго беше изключително близък с него…

Синовната обич не прощава на никого, помисли си Акико. Намесва се в живота ни и го преобразява по най-неочакван начин.

Бързо си даде сметка, че харесва възрастната жена, при това много. Домакинята се беше постарала да й осигури всички удобства, без да я засипва с огромното количество въпроси, с които майките обикновено затрупват избраниците на своите синове. „Какво е семейството ти?“ „Откъде идваш?“ „Какво е положението на баща ти?“ „Ами на дядо ти?“ И тъй нататък, и тъй нататък… Обратно, Итами, изглежда, прие Акико такава, каквато е, и това дълбоко развълнува душата на младата жена.

— Днес всичко е различно — каза Итами. — Отминаха дните, в които Япония изглеждаше вечна и непроменлива. А модерният живот няма да позволи повече да се върнат.