Ерик Лустбадер - Мико (Част ІІ)

Жадуваше за физическо натоварване и потапяше в него цялото си същество. Преди всичко, защото упражненията й помагаха да не мисли за последиците от това, което беше сторила. Ако тукашните лекари претърпят неуспех, тя е напълно загубена. Предварително я бяха убедили в своите способности, с очите си беше видяла резултатите от тяхната работа. Това я убеди, но сега, след като операцията беше факт и връщане назад не можеше да има, след като познатата Акико беше изчезнала завинаги в небитието, в душата й отново започнаха да се промъкват черни съмнения. Ами ако…? Ами ако нещо не е както трябва?

Затова предпочиташе да потъне дълбоко в градината на духа, да гради основите на това, което беше научила от Кийоки, на това, което Сун Сиунг беше вселил в младата й душа. Нищо друго не и оставаше. Особено сега, след като Сайго е мъртъв.

Най-сетне настъпи утрото, в което мракът бе принуден да отстъпи. Пласт след пласт падаха от очите и черното посивяваше, избледняваше, превръщаше се в тебеширено бяло…

— В погледа й бавно се настаниха очертанията на стаята, които ставаха все по-плътни, изпълваха се със съдържание. Завесите бяха дръпнати, осветлението изключено. Помещението се осветяваше единствено от слаба нощна лампа, но дори и нейната жълтеникава светлина преряза като нож зениците на Акико. Шест седмици беше прекарала в пълен и непрогледен мрак. Зрението й носеше болка, и беше принудена често да примигва, за да върне поне част от приятната тъмнина, на която беше свикнала.

Всичко й изглеждаше екранно и различно. И далечно, сякаш току-що се завръщаше от непозната планета. Взе в ръка огледалото, което й подаваше една от сестрите и бавно го вдигна пред лицето си.

Това, което видя в него не беше вече смътно мяркащо се зад дъждовните струи лице, а първият истински цвят на нейното отмъщение.

Пред нея беше лицето на Юкио, клепачите й нервно потрепваха в светлината на настъпващия ден.

— Ало, Мати?

— Кой го търси?

— Кроукър. Лейтенант-детектив Кроукър от Градската полиция на Ню Йорк.

— Да бе, как не! Кроукър е по-умрял от каруцарски гвоздей!

— Значи си във връзка с оттатък, Мати. Моите поздравления!

— Кой се обажда, по дяволите?

— Мати, намерих мадамата, за която говорихме миналата година. Помниш този разговор, нали? Аликс Логан, Кий Уест.

— Нещо май не мога да…

— Ти каза, че положението е по-напечено от задника на Луцифер…

Въздухът, изпуснат от дробовете на Мати, остро изсвири в слушалката.

— Пресвета Дево насред шибаната църква! Това наистина си ти, лейтенанте! Не си хвърлил топа! А аз ходих да ти запаля свещица в „Сейнт Люк“!

— Оценявам жеста ти, Мати. Наистина го оценявам.

— Но къде си, за Бога?

— Искам информация, Мати — каза в слушалката Кроукър. — Искам я както наркоманът иска дозата си! С това си оправяме всички стари сметки и можем да започнем на чисто!

Мати Устата, основният осведомител на Кроукър, обмисли предложението със светкавична бързина.

— Да, ама на мене могат да ми видят сметката — рече притеснено той.

— На мене почти ми я видяха, шампионе. Ще бъдеш поставен под надеждна закрила. Ще направя всичко възможно никой от хората на Томкин да не се добере до теб.

— Хич не ме е грижа за Томкин, лейтенанте. Над него вече цяла седмица има два метра пръст!

— Какво?!

— А бе на тебе какво ти става? Не четеш ли вестници?

— Бягам от тях като от чума. А на Аликс казах, че радиото в колата е развалено… В Северна Каролина се забъркахме в страшна каша, не исках тя да разбере колко сме хлътнали…

— Нищо не съм чувал за С. К. приятел.

— И за Ралей?

— Нищо, лейтенанте. Ако имаше нещо, щях да го зная.

Кроукър извърна глава и хвърли поглед към Аликс, която го чакаше в колата. Бяха спрели, малко преди тунела „Линкълн“, съвсем близо до Ню Йорк…

— Какво се случи с Томкин? — попита в слушалката той.

— Хвърлил топа от някаква тайнствена болест… Не й помня името, ама звучеше като на японски…

— Много странно.

— Тъй ли?

— Няма нищо, не ми обръщай внимание. — В слушалката прозвуча предупредителният сигнал, и Кроукър бързо натика няколко нови монети в процепа. — Искам да зная какво се говори за инцидента в Ралей.

— Пълно затъмнение.

— Аха…

— Не съм изненадан, лейтенанте. Томкин беше само върхът на цялата лайняна купчина. — В слушалката се появи някакъв шум. — Почакай за секунда… — До слуха на Кроукър долетяха приглушените думи на Мати, говорещ на някой до него. — Направи каквото ти казвам, по дяволите! Иди на някое шибано кино или се поразходи! — Миг по-късно беше отново на линия: — Извинявай, исках да разчистя терена… И без това ми причиняваш доста болка в задника… — Прочисти гърлото си и продължи: — Обещах ти да си пъхна носа тук-там и наистина го сторих. Хич не ми хареса това, което открих. Всъщност ми се щеше да си прехапя езика за оная информация, дето ти я дадох за Кий Уест. Когато вестниците писаха, че си хапнал дървото, аз бях толкова потресен, че тръгнах направо за „Сейнт Люк“!