Ерик Лустбадер - Мико (Част ІІ)

— Аз пък през цялото време си мислех, че между нас двамата е имало едно чисто и искрено приятелство, Мати.

— В живота такова животно няма, лейтенанте. И ти го знаеш не по-зле от мен.

Кроукър неволно си спомни за Никълъс Линеър и дружбата, която ги бе свързала напоследък. Нима и тя е била създадена с помощта на обичайните егоистични интереси? Не, в техните отношения такова нещо не можеше да има. Именно затова те се бяха превърнали в нещо особено, в нещо здраво и обвързващо. Къде ли е Никълъс сега, запита се замаяно той. Какво ли прави? При последния им разговор той беше в Уест Бей Бридж, сега вероятно вече е потеглил на сватбеното си пътешествие… Кроукър съзнаваше, че отдавна би тръгнал след приятеля си, ако не беше тази неясна опасност, която то заплашваше. Много беше искал първо да разбере каква точно е тя.

Направи усилие да се концентрира върху непосредствените проблеми.

— Мати, по-добре изплюй камъчето — рече в слушалката той.

— Новините не са добри. Замесено е правителството.

За миг Кроукър остана с усещането, че някой е хвърлил граната в краката му. Смаян, той зададе съвсем глупав въпрос:

— Кое правителство?

— Нашето, за Бога. Кое друго?

— Не разбирам.

— А да не мислиш, че аз разбирам? Знам само едно — тук става въпрос за нещо далеч по-голямо от собствените ни задници!

Умът на Кроукър бясно препускаше.

— Сега разбирам защо не си изненадан от затъмнението върху инцидента в Ралей — промълви той. — Само правителството разполага с толкова голямо одеяло! Случайно да знаеш някакво име?

— Да си чувал за някой си Минк?

— Никога.

— И аз не бях, докато не се разрових по-надълбоко. Той е управител на едно представително заведение, дето му викат „закрит магазин“…

— И с какво търгува този магазин?

— С шпионаж, лейтенанте, не можа ли да се сетиш?

— Но какво общо имат тук Томкин и убийството на Анжела Дидион?

— Нали каза, че си пипнал мадамата? Питай нея. Тя е била единственият свидетел.

— Добре де, а защо тогава все още се разхожда жива и здрава?

— Сама ли беше в Кий Уест? — засече го Мати.

— Не, покриваха я ден и нощ. Но това беше, за да я пазят.

— Сигурен ли си?

— Фактически да — рече Кроукър след кратък размисъл. — Един ден реши да изпие морето, но пазачът й я спаси. Бях свидетел на целия инцидент.

— Нещо не се връзва — призна си Мати. — Но да пукна, ако знам какво е то!

— Всичко ли ми каза? — попита Кроукър и пъхна в процепа последния си четвърт долар.

— Има и още нещо, което не е свързано пряко о нашата работа — отвърна Мати. — Но ти замина за Луната и нямаше как да ти го съобщя… Твоето приятелче Линеър беше назначен за президент на „Томкин Индъстриз“.

— Стига бе! Да не се майтапиш?

— Защо да го правя? В момента се намира в Токио и приключва някаква сделка, започната от Томкин. Партньор му е някаква компания с името „Сато Петрокемикълс“…

Пресвети Боже, изтръпна Кроукър. Какво става? Светът май е пощурял! После тръсна глава и забързано рече:

— Ще ми направиш ли една услуга, Мати?

— Оттук нататък всичко ще ти струва мангизи, лейтенанте — отвърна Мати Устата. — Сам каза, че вече сме на чисто. Слушам те.

— Трябва ми временно убежище за мен и момичето. Мисля, че при теб ще бъде най-подходящо…!

— Хилядарка на седмица плюс разноските.

— Хайде стига, Мати. Въпросът е спешен.

— Това го знам, лейтенанте. Но ти трябва да се поставиш и на мое място. Времената са трудни, а аз трябва да живея като всички останали.

— Забравяш, че в момента не се водя на ведомост…

— Ще приема честната ти дума.

— Мръсно копеле!

Дори по телефона Кроукър усети усмивката на Мати.

— Знам — рече онзи и прекъсна връзката.

Точно в шест следобед хонконгско време Танцан Нанги вдигна слушалката и набра номера, който му беше оставил Лю. Намираше се на върха на небостъргача, в който се помещаваше „Азиатска банка“ и от доста време насам наблюдаваше с мрачно изражение на лицето тълпата, струпала се пред входа на банката далеч долу. Хората се блъскаха, всички искаха час по-скоро да изтеглят влоговете си. „Азиатска банка“ изведнъж се беше превърнала в ламя, която иска да погълне парите им.

Нанги продължаваше да бъде в неведение по отношение на механизма, който беше успял да събере толкова хора пред вратите на банката, при това за изключително кратко време. Но едновременно с това си даваше ясна сметка за силите, задействали този механизъм. Комунистите затваряха кранчето.