Ерик Лустбадер - Мико (Част ІІ)

— Не бива да се самообвиняваш, приятелю — меко му каза той. — Ти си сторил това, което е длъжен да стори всеки самурай. Останал си при своя най-добър приятел в мига, в който той е имал нужда от теб. Какво повече можеш да искаш? Това е било „гири“.

Очите на Нанги продължаваха да излъчват болка и самообвинение.

— Постъпката ми не беше християнска, Сато-сан — промълви измъчено той.

Сато не отвърна, а просто го повдигна и го изведе от църквата.

Мислите за Макита неизбежно го отведоха до спомена за „мабики“ — продължилия десетилетия процес на съграждане на информационна мрежа в МИТИ, изцяло в услуга на любимия „семпай“. Колко ли бяха хората, пострадали от този процес? Колко ли кариери бяха превърнати в пепел? Тези въпроси продължаваха да го измъчват, чувстваше се гузен и отговорен за постъпките си.

Пръв беше Шимада. С него бе поставено началото на „мабики“. Той беше платил скъпо за своята алчност и недалновидност. Не беше успял да усети предстоящите промени и тази беше причината, поради която беше осъден на унижение и смърт. Осъден от Нанги. Шимада беше избрал пътя на честта. След неговото сепуку Макита бе назначен за първи заместник-министър на МИТИ.

Шимада беше пръв и най-труден. После „мабики“ тръгна като по вода, Нанги се справяше, с лекота е новите си задачи. Изискванията на „канрьодо“ прогониха всякаква жалост от сърцето му.

Сега, потящ се в хотелската стая на една чуждестранна колония, свързана е огромния Азиатски континент чрез тънка и често неуловима нишка, той страдаше от тежката загуба и отново се питаше дали е постъпил християнски отнемайки живота на най-близкия си приятел.

Така и не разбра дали излезе от състоянието си на дълбок размисъл благодарение на телефона, или това стана само по себе си. Претърколи се по корем и вдигна слушалката. Светещите цифри на ръчния му часовник показваха четири без тринайсет минути сутринта. Тази комбинация от цифри вероятно би се сторила злокобна за всеки китаец, но Нанги не й обърна никакво внимание.

— Да?

— Обажда се Непредвидимият Чу — бръмна гласът в слушалката. — Намирам се на По Шан роуд, на една пряка от апартамента на Сочната Пиен. — Беше леко задъхан.

— Още ли не си успял да проникнеш? — изправи се в леглото Нанги.

— Вече бях там — в гласа на младежа звучеше нескрито вълнение. — Мисля, че веднага трябва да дойдете тук!

— Какво?

— Моля да извините нахалството ми, сър. Мисля, че няма да повярвате на думите ми, затова ще е по-добре да се уверите във всичко със собствените си очи.

— Тръгвам — кратко отвърна Нанги и усети как сърцето му ускорява ритъма си. Потта беше засъхнала по тялото му. Хвана с две ръце краката си, завъртя ги към пода и посегна за бастуна.

Блиндираното помещение беше тъмно, въздухът — тежък и труден за дишане. Зад гърба му тихо изсъска пневматичният механизъм на бронираната овална врата.

Никълъс остана сам в непрогледния мрак, вслуша се в онова, което му нашепваше чувството за „харагей“ и безпогрешно се изправи в центъра на помещението. Бюро, няколко стола, настолна лампа. Някакви машини с неизвестно предназначение край стената. Нещо като дървено скеле, пълна загадка. Всичко това усети благодарение на сетивата си.

Каква е равносметката? Беше в Хокайдо, на съвсем неизвестно място. Котен се беше погрижил не само да завърже ръцете и краката му с яко въже, но и да постави плътна превръзка на очите му. После беше пренесен в нещо, което вероятно беше багажникът на колата на руснака, над главата му изщрака ключалка. Пътуването продължи малко по-малко от час. Определяйки средната скорост на колата на около 70 километра в час, той изчисли, че се намират на горе-долу същото разстояние от минералния извор, в една пълна окръжност около него. Съзнаваше, че тази информация е съвсем недостатъчна.

В мрака се разнесе леко бръмчене, вниманието му моментално се изостри. Беше толкова тихо, че положително би убягнало от слуха на човек, който не притежава подготовката на Никълъс.

Той се насочи по посока на звука. Крачките му бяха гъвкави и напрегнати, ноздрите му леко се разшириха. Долови миризмата на около четири метра от противоположната стена, някъде в горния й край положително имаше вентилационен отвор. Отскочи назад, но знаеше, че с това само ще забави действието на хлороформа. Въпреки това му трябваше време, колкото и малко да е то.

— Не виждам смисъл да чакаме толкова дълго — рече докторът. — Газът изпълва камерата точно за три минути и половина. — После вдигна китката си, за да покаже на останалите, че от отварянето на вентила бяха изтекли повече от петнайсет минути, засичани с точност до десета от секундата от големия му хронометър. В камерата се нагнетяваше един особено упояващ дериват на хлороформа, който имаше силен ефект при вдишване.