Ерик Лустбадер - Мико (Част ІІ)

— Търпение, докторе — тихо се обади Виктор Проторов. — Оценявам напълно желанието ви да забиете нокти в новия си пациент, но аз по-добре зная какво ни е необходимо в този случай.

Докторът сви рамене и започна да си подсвирква „Царедворецът и революционерът“ — стара народна песен, която беше научил преди много години от своята баба. — Така искаше да покаже на останалите в кабинета, че не е като тях — пионки в ръцете на всемогъщия Проторов.

Тук бяха се събрали Пьотр Александрович Русилов, двама от подчинените му младши лейтенанти и Котен. Последните шифрограми, изпратени чрез кода „Алфа-3“, съобщаваха на Проторов, че полковник Евгений Мироненко от ГРУ беше успял да убеди повечето от членовете на Генералния щаб да извикат на доклад него, Виктор Проторов. И той трябваше да ги убеди в ефективността на своите действия, да докаже силата си. — „Тенчи“ ще докаже моята сила, помисли си той. А после, за пръв път в историята на Съветския съюз, ГРУ и КГБ ще започнат съвместни действия. Стените на Кремъл ще се разтърсят от тропота на ботушите ни, старците ще падат като снопи в краката ни, бюрокрацията ще изчезне завинаги, руският народ ще се обедини в стегнат строй. Зората на Втората Велика революция е близко!

Проторов прикри тържеството си с цената на доста усилия. Дори Русилов не бива да разбере какви са мащабите на предстоящите промени. Все още е рано. Той, разбира се, ще поеме в свои ръце управлението на Девета дирекция, но това ще стане бавно и постепенно. Не бива рязко да усети толкова много власт в ръцете си.

— Хайде, вече е време да се прочисти камерата — кратко заповяда той.

Русилов хвърли кос поглед към единия от помощниците си, той пристъпи към пулта за управление, затвори някакъв клапан, отвори друг. Двойка мощни вентилатори изсмукаха за броени секунди газовете от малката камера. Червената лампа на пулта угасна, на нейно място светна зелена. Проторов заповяда да разпечатат херметически затворената врата.

Пръв влезе Котен, следван от младши лейтенантите. Проторов и докторът бяха последни. Въздухът в камерата беше чист, нямаше и следа от замайващи газове. Присъстващите се наредиха край стената като група благородници на лов, току-що хванали в капана си особено опасен хищник.

— Изглежда достатъчно упоен — констатира докторът и бутна очилата на върха на носа си. — Мисля, че не трябва да очакваме никакви изненади.

Какъв глупак, помисли си Проторов и махна с ръка на Котен. Огромният борец се насочи към неподвижното тяло на Никълъс, проснато ничком на пода, Проторов внимателно тръгна след него.

— Дишането му е равно и дълбоко — продължаваше с констатациите си докторът. — Клепачите му не реагират на светлината, пулсът е бавен, а цветът на кожата отговаря на състоянието на дълбока кома. — Рецитираше медицинските си заключения като клетва срещу нещо страшно и непознато, нещо, което му бе напълно непонятно.

Проторов направи знак на Русилов да заеме позиция зад тялото на Никълъс, после се обърна към Котен.

— Време е — кратко нареди той.

Краката на Никълъс светкавично се стрелнаха по посока на приближаващата се към него грамада. За него не беше особено трудно да се предпази от въздействието на упойващия газ, тъй като най-малко осем различни техники на нинджуцу се ползваха от постиженията на тибетските йоги за контрол на дишането и превръщането му в затворена, напълно автономна система. Това се отнасяше и за регулирането на телесната температура.

Докторът хлъцна и отскочи назад. Петите на Никълъс се насочиха към коленете на Котен. За разлика от непосветените в тайните на борбата сумо той си даваше ясна сметка, че няма никакъв смисъл да атакува огромния му търбух.

Котен прояви невероятна пъргавина и почти успя да постави тялото си под ъгъл, чрез който би парирал атаката. Но само почти. Все пак лекото помръдване на тялото му по посока на свистящите нозе спести счупването на капачките му. Това обаче стана с цената на изгубеното равновесие и тялото му с тътен се стовари на пода.

Никълъс ясно чуваше резките заповеди на Проторов, още по-ясно виждаше как докторът се отдръпва от настъпилото меле и дава път на двамата млади офицери. Беше сигурен, че ще се справи с всички, но нещо в сметките му не излизаше. Зает с обезвреждането на Котен, той автоматически прие, че ще трябва да се справи с четирима противници. Четирима!

Това: беше последната му ясна мисъл, преди Русилов да забие острието на десетсантиметровата спринцовка в месестата част на бицепса му. Късно, изпъшка вътрешно той. Пред очите му се раздвижиха, пет черни петна, видя фигурите на петимата си противници, ударът на Котен в челюстта му отекна пет пъти в по-мътнялото му съзнание.