Ерик Лустбадер - Мико (Част ІІ)

— Какво мислите за всичко това, господин Линеър?

— По дяволите, изобщо не мога да разбера какво ми навирате под носа!

Езикът на Проторов влезе в съприкосновение с небцето, в камерата се разнесе остро изщракване.

— Ей сега ще ви стане ясно.

В годините на възмъжаването си Никълъс беше влизал в контакт с доста японски монахини от католически манастири и гледката винаги му се беше струвала нелепа. Японският дух се бе превърнал в синоним на сливането с природата и космическите сили. Винаги беше смятал, че християнската религия проповядва един божествен ред, който е измислен от самите хора, макар проповедниците да твърдяха обратното. Цялата история на Римокатолическата църква представлява кърваво знаме, развяващо се над идеята за световно господство.

Рано беше открил, че всички католици са арогантни, а най-арогантните сред тях са калугерите и свещениците. Тяхната вяра стесняваше дотолкова спектъра на човешкия им морал, че те преставаха да обръщат внимание на каквито и да било естествени фактори. Църковната върхушка изобщо не се интересуваше от природата на човека и заобикалящата го среда. Религиозният фанатизъм правеше тези хора глухи, слепи и неми.

Сега му се стори, че Виктор Проторов притежава точно тези качества на католически проповедник. Руснакът несъмнено би изпаднал в ярост, ако ги чуеше от устата му, но фактът си беше факт. Беше съвсем близо до поведението на проповедник, но едва ли някога би си дал сметка за това. Но в морално отношение комунизмът е не по-малко сляп от католицизма.

— Не мога да ви дам смислен отговор, преди да ми обясните как стоят нещата, господин Проторов — каза Никълъс.

— Нима искате да кажете, че не разпознавате тези контури, заснети от голямо разстояние? — Проторов тръсна снопчето хартия, дългата му опашка по пода помръдна като жива. — Да кажем, от височина 36 000 километра от повърхността на земята… От точно фиксирана орбита на стационарен спътник, насочил цялата си измервателна апаратура към тази точка на Тихия океан.

Проторов пристъпи крачка напред и продължи:

— Вижте това, господин Линеър. Проливите Немуро. Те очертават държавната граница между Япония и Съветския съюз. — Очите му трескаво блестяха: — А сега обърнете внимание на зоната, маркирана в червено! Тя обхваща дъното на проливите както на японска, така и на наша територия!

— Главата му отривисто кимна и Никълъс разбра какво ще последва. По отношение на тялото си не можеше да направи абсолютно нищо, но не така стояха нещата с мозъка му. Блестящата игла проникна в кожата му само на сантиметър от първото убождане. Върху кожата му се изду малко балонче, после течността започна да изпълва дробовете му. Изпита чувството, че се дави и неволно извика. Пулсът му рязко се ускори.

Дисциплина! Стисна остатъка от ясното си съзнание с обичта, с която бащата стиска ръката на уплашеното си дете, после бавно навлезе в една област, в която страхът беше непознат. „Гецумей но мичи“.

Някъде отдалеч до слуха му долетя някак странно разводненият глас на Проторов.

— Какво знаете за „Тенчи“? — питаше той. — Какво знае Минк? Ще ми кажете това, господин Линеър. Ще ми го кажете, преди да умрете!

— А сега ми кажи защо дойде подире ми чак в Хавай.

Рик Милар седеше на ръба на прозрачния пластмасов сал, който бяха взели под наем от хотелския плаж. Дългите му почернели крака бяха потопени във водата, носеше новия си леководолазен костюм, закупен току-що от Лахайна.

— Мисля, че знаеш защо — тихо отвърна той.

Джъстин се усмихна. На сърцето й беше леко, полузабравеното усещане й носеше нескрито удоволствие.

— Лаская се при мисълта, че искаш да ме прелъстиш!

Милар добродушно се засмя.

— Не става въпрос само за прелъстяване — призна си той. — Искам те обратно в агенцията, независимо от развоя на личните ни отношения.

— Развоят май е положителен — отвърна тя. — Защото се радвам, че си тук.

Очите му проследиха пасажа миниатюрни златни рибки, които се стрелнаха под сала и изчезнаха.

— Трябва страшно много да го обичаш, за да си толкова лоялна — промълви той.

В съзнанието, на Джъстин се появи един ясен, много ясен спомен. Скъп, свещен като молитва… Крачи в нощта, нервна и напрегната, страшно много й се иска да докосне ръката на Никълъс… Никога през живота си не беше докосвала ръка като неговата — нежна като нощта, силна и втвърдена от дълбоки мазоли. Докосването до нея беше равносилно на прегръдката, с която малкото момиченце се сгушва до своето мече и потъва в спокоен сън.