Ерик Лустбадер - Мико (Част ІІ)

Но това беше някога, тя беше онази, предишната Джъстин. Днес не искаше дори да допусне, че животът й ще продължава да тече сред страх и напрежение.

Насочила поглед към пролива Молокай, окъпан от топлите слънчеви лъчи, с разпенени от опашките на лудуващите китове бистри води, тя изведнъж видя своята незрялост. Видя я отстрани, ясно и обективно, сякаш принадлежеше на друг човек. И наистина беше така, Джъстин вече не беше същата.

Сега разбра, че винаги се беше страхувала от любовта. От истинската любов… тази, която бе изпитвала към Никълъс. През целия си съзнателен живот се беше сблъсквала с мъже, които не бяха в състояние да й дадат онази стабилност, която се получава само когато двама души се сливат без остатък. Вместо това се беше оставяла да бъде съблазнявана от хора, които искат да се наситят на тялото й, а после да я изоставят и на практика да я върнат в онова самотно състояние, в което винаги се бе чувствала по-сигурна и, което е най-странното, по-защитена. Защото при него се оставяше изцяло в ръцете на баща си, на неговата закрила… да, наистина беше така — на неговата обич!

Стана й ясно и друго: тя самата беше предизвикала върховната заблуда на последните си години — че баща й е човекът, който грубо и безпардонно се намесва в личния й живот. Едва сега си даде сметка, че именно тази намеса е била осигурителната полица на малкото момиченце в душата й, тя й е давала увереността, че той продължава да я обича, че чувствата му са достатъчно силни, за да го откъснат от многобройните му задължения и да насочат вниманието му изцяло към нея.

Замаяна от това откритие, тя седеше неподвижно под щедрите лъчи на хавайското слънце, очите й гледаха, без да виждат островчето, което някога е било затвор за прокажени. Струваше й се малко смешно и някак си съвсем в реда на нещата да пропътува цялото това разстояние, за да бъде близо до Молокай. Разбира се, вече си даваше сметка защо точно го е сторила. Намираше се на десет хиляди километра от дома, на пет хиляди мили навътре в Тихия океан. Доста по-близо до Япония, отколкото до Щатите. И до Никълъс.

— Искаш ли да поплуваме? — тихо попита Милар.

Джъстин леко стисна ръката му.

— Тръгвай — прошепна тя. — След малко ще те последвам.

Той кимна и леко се спусна във водата. Отдалечи се с лек и непринуден кроул, мускулите му ритмично проблясваха.

Тя го наблюдаваше със спокойна увереност — чувство, което от дълго време не беше изпитвала. Той беше красив и несъмнено привлекателен мъж, много от приятелките й биха дали всичко на света, за да бъдат на нейно място. От устата й се откъсна весел смях. Беше приятно да се чувства желана от такъв мъж. Но още по-приятно беше да потъва в пълнотата на своята любов към Никълъс. Защото съвсем ясно чувстваше неговия дух до себе си, сякаш той, а не Рик Милар плуваше в бистрите води на океана около нея.

Сега битката с него й се струваше смешна и незначителна, не можеше да си представи защо я беше приемала като най-важната битка на своя живот. Даваше си сметка, че всъщност се беше борила със себе си, а не с Никълъс. Вече от разстояние започна да разглежда паниката, която я бе обхванала при съобщението му, че поема поста на баща й. Тогава беше абсолютно сигурна, че мъжът, за когото възнамерява да се омъжи, ще се идентифицира с тираничния баща.

Сега разбра, че беше се страхувала от тази възможност само поради факта, че една малка част от съзнанието й неволно се беше стремила към нея. Но Никълъс не беше Рафаел Томкин, начинът, по който щеше да протече животът му, зависеше единствено от него самия… и от Джъстин. Те имаха свой собствен живот и щяха да го изживеят по свой начин. Как би го определил Никълъс? Да, те имат своя карма. Усмихна се и тихо повтори: точно така — Карма !

А нейната карма й диктуваше, че трябва да бъде до него независимо дали е президент на „Томкин Индъстриз“ или не. Вече не се страхуваше да отдаде сърцето си на друго човешко същество, вече не я плашеше мисълта да прекара остатъка от живота си с друг човек. И на практика беше абсолютно убедена, че точно това е искала. Винаги.

Хлъзна се във водата и с няколко движения се приближи до Рик Милар, който лениво наблюдаваше играта на вълните в бурните води на пролива.

— Размислите май приключиха, а? — игриво подхвърли той.

— Размисли ли? — засмя се тя. — Това е дейност, която е присъща на възрастните. Ще ми трябва доста време, за да я овладея!

В погледа му се появи загриженост. Сякаш тя някак си изведнъж се промени пред очите му и от малко пале стана страховит доберман.