Ерик Лустбадер - Мико (Част ІІ)

Следващите няколко минути се бяха запечатали в паметта й със своята странност. Много пъти след това беше изживявала отново следващия ход на сенсея, наблюдавайки като в забавен кадър как той се обръща към групичката свои възпитаници и тихо изрича:

— Сайго-сан.

Не потърси очите й, нищо в поведението му не показваше какви ще бъдат следващите му ходове. Но тя ясно съзнаваше, че в близките няколко мига, изправени един срещу друг, те ще решат съдбата на своите отношения.

Знаеше и друго — съдбите и на двамата са в нейните ръце. Вътрешно той отдавна бе сигурен, че има власт над нея и следователно ще бъде освободен от напрежението на предстоящото мъжкарско доказване, неизбежно обземало предишните й противници. И ще направи точно това, което иска от него сенсеят да я победи по най-убедителен начин, да я унижи пред очите на всички.

Акико си даваше ясна сметка, че сега е моментът да възвиши и обожестви сливането на тяхната карма, ако такова сливане изобщо е възможно да запуши дълбокия кладенец на омразата, клокочещ като вулкан в душата му. Той бе изключително опасен и тя нито за миг не забравяше това. Ако не успее да овладее този вулкан, той би могъл да я нарани тежко, дори фатално. Не вярваше, че сенсеят ще осъзнае навреме този факт, за да може да го възпре. Обзет от мрачния огън на чувствата си, Сайго би могъл да я убие, без дори да си дава сметка, че го прави.

Всичко това проблесна мигновено в съзнанието й, докато Сайго пристъпяше в кръга да заеме мястото на победения и унизен Джин-сан. Лицето му бе напрегнато и възбудено, той бе твърдо решен да не допусне подобно унижение.

Стигнаха му точно три минути, за да я победи. За това кратко време между двамата набъбна цял микрокосмос от познание, прилагането на различните тактики и стратегии в боя ги разкри напълно един за друг, станаха по-близки от любовници, дори от близнаци. Нищото ги свърза в неделимо цяло, очите на всеки от тях гледаха, без да мигат, в тъмните мрачни тунели, водещи до душата на другия.

Сипаничавият сенсей се държеше така, сякаш Акико не бе победила нито един възпитаник от групата му.

— Добре, Офуда-сан — рече той. — Мястото ви е тук, при мен.

По-късно Сайго предложи да вечерят заедно. Сънливата млада жена от предишната вечер се беше преместила на неговия футон. Акико не направи никакъв коментар на този факт, нито пък на необичайното й състояние. Момичето нито хапна, нито дори отвори очи през всичките часове на деня. Просто продължаваше да бъде под упойващото влияние на наркотиците.

По време на вечерята в ресторанта Сайго мълчеше, ръцете му разсеяно ровичкаха предястието и салатата. Животът около него пулсираше с пресилено оживление, сякаш всички тези хора, работили с пълни сили в огромния завод край града през целия дълъг и уморителен ден, искаха да забравят неприятните мигове, да ги удавят в пиене и мнимо веселие.

Акико видя много жени, които упражняваха професията на майка й. Разбира се, тяхното ниво беше по-друго, но крайният резултат беше все същият. Спряла очи върху тях, тя изпита странното усещане, че отново е във „Фуяжо“ и гледа през тайните цепнатини на многобройните спални как изтичат безкрайно дългите часове на нощта.

Същевременно си даваше сметка, че се е променила, че вече възприема като куха фасада дори безкрайната изтънченост на майка си, че в крайна сметка тя не се е различавала по нищо от тези жени тук — лишени от положение и достойнство, лишени от най-ценното човешко качество за японците — честта.

Икан не беше имала нито семейство, нито прадеди, които да почита, нито съпруг, който да я закриля и насочва съдбата й в по-достойна посока. Тя беше имала единствено Акико — грижа и бреме, прекалено тежки за жена като нея.

Защото, подобно на всички тези жени тук, тя нямаше бъдеще, в което да расте и оформя мирогледа си едно невинно дете.

— Акико-сан.

Съзнанието й с лекота се прехвърли в настоящето.

— Хай?

— Защо не го стори?

Прекрасно разбра какво има предвид, но реши да отвърне с обичайното недоумение:

— Не разбирам за какво говориш, Сайго-сан.

Той обмисли чутото за миг, после каза:

— Ти можеше да ме победиш там, в дожото. Но предпочете да не го сториш.

— Не можех! — тръсна глава тя. — Моля те да ми повярваш!

— Усетих го, Акико-сан.

Тъмните й очи се впиха в неговите.

— Усетил си друго, Сайго-сан. Най-вероятно силното безпокойство да не бъдеш победен пред очите на своите колеги. Твоето поведение се определя от чувството за чест — то е твоето най-силно оръжие и най-голяма слабост. Как бих могла да те извадя от подобно състояние?