Ерик Лустбадер - Мико (Част ІІ)

Днес, три седмици по-късно, газейки дълбокия сняг сред заспалите до следващото лято портокалови дръвчета, тя си даде сметка, че е постъпила правилно.

„Мичи“. На японски тази дума означава пътека, но има и още редица други значения — пътешествие, дълг, странник…

Акико изведнъж почувства, че вероятно е единственото човешко, същество на света, сблъскало се със ситуация, при която действат всички значения на тази дума. Защото животът й със Сайго беше всичко това; тя не можеше да определи къде свършва едното значение и къде започва другото.

Мълчаливо се приближаваха към малка горичка от тънки бамбукови дръвчета. Един клон на най-близкото от тях, очевидно и най-старото, беше извит под тежкия заледен сняг, всеки миг щеше да се прекърши. Но стана друго. Събрал в себе си последните съпротивителни сили на гъвкавата си същност, той се поклащаше под поривите на студения вятър, после отскочи рязко нагоре, снегът се посипа по главите на двете самотни човешки същества. Беше свободен, беше отхвърлил тежкото бреме, беше готов за нов живот…

Те отминаха нататък. Сгушени в топлите си връхни дрехи, пъхнали ръце в джобовете, двамата продължаваха да крачат напред. Вятърът свиреше в ушите им.

Спряха на завет сред гъста борова гора, вляво от тях ромонеше невидимо поточе. Оттук не можеха да видят нито грозната грамада на огромния завод оттатък Кумамото, нито дори величествения връх Асо, покрит с лава и гореща пепел. За миг изпитаха усещането, че човек може да се откъсне дори от даденостите на природата, да забрави дълбоко разделените пластове, от които е съграден собственият му нищожен живот.

Сайго се обърна с гръб към напукания от старост дънер на вековен бор и бавно се отпусна на колене. Акико стори същото, заела позиция странично от него. Той не я погледна, очите му продължаваха да са вперени в гъсто преплетените клони, натежали от заледен сняг.

Акико гледаше гордия му профил. В много отношения този мъж продължаваше да бъде загадка за нея. А сега й се стори, че още повече той е загадка и за самия себе си. Макар че притежаваше изключителна за млад човек проницателност, той едва ли я ползваше за самопознание. В душата му гореше мрачният огън на омразата и този огън трябваше с нещо да се подклажда. Акико беше убедена, че угасне ли този огън, Сайго ще се превърне в безжизнен труп. Огънят беше храната за душата му, той беше това, което е майчиното мляко за новороденото.

Макар и убедена, че този човек е олицетворение на злото, тя продължаваше да изпитва влечение към него. Дали това се дължеше на убеждението й, или пък съществуваше въпреки него? Когато беше до него, тя се вцепеняваше от страх. Сякаш мрачният огън, който изгаряше душата му, беше заразителен. Същевременно чувстваше как я напускат обичайните ограничения на морала и духът й е готов на всичко, включително и на разрушителни действия.

Със Сайго имаше чувството на принадлежност. Времето и пространството се сливаха в стройно цяло. Подобно на нея и той притежаваше духа на човек извън закона, но не и на човек, отхвърлен от обществото, създало този закон. Отхвърленият от обществото няма статут, достойнство, чест. Това й стана особено ясно, когато си спомни за гейшите в ресторанта — с черни зъби и покрити с дебел слой оризово брашно лица.

Тогава си даде сметка, че мисли за Икан сравнително рядко, а когато го прави, винаги е свързано с неосъзнатото желание да се отърси от нещо недостойно, нещо отвратително. Икан не притежаваше статут, освен този на „таю“, който нямаше никаква стойност извън стените на Йошивара. Успяла да избяга оттам, Акико беше изпълнена с омраза към всички куртизанки.

Нима Икан не бе продадена като робиня? Нима не е истина, че придобила уменията на жена за удоволствия, тя завинаги е изгубила качествата на желана съпруга? Къде е достойнството при подобен начин на живот? Къде е честта?

По отношение на майка си Акико не изпитваше дори гняв. Чувствата й отдавна бяха надраснали фазата, при която беше ненавиждала Икан заради неспособността й да я приеме. Изпитваше омраза единствено към това, което е била нейната майка към това, което е вършила.

Икан беше наистина отхвърлена от обществото, без да осъзнава това, Акико също се бе включила в нейната категория. Но Сайго й показа, че може да поеме и по друг, по-различен път. Защото човекът извън закона притежава статут, притежава достойнство и чест. Това се доказва напълно и без никакво съмнение от древната японска традиция на „благородния провал“, т.е. на тържеството на идеалите над конкретните действия.