Ерик Лустбадер - Мико (Част ІІ)

Акико беше изпълнена с любопитство, но вече знаеше, че няма смисъл да го пита защо си прави труда да отстрани следите от присъствието им в сградата на някогашния склад. Това беше единствената врата на третия етаж, от която можеше да се излезе на стълбището.

Вече облечена, тя взе сака си, мина край нето и спря на площадката. Сайго внимателно сложи катинара и го заключи.

— Нямам къде да се настаня — рече тя.

Той извади ключ от джоба на панталоните си.

— Това е за резервната спалня. Не пипай нищо в къщата. — Написа адреса на листче хартия и добави: — Не знам кога ще се върна, но ме чакай.

Три седмици по-късно се озоваха в провинцията, сред портокаловите горички. В южната част на острова нямаше промишленост, земята се обработваше както преди векове. Сайго каза, че там му харесва.

Макар и далеч на юг, снегът хрупаше под краката им. Беше навял на дебели преспи, повърхността му бе покрита с тънка ледена корица, деликатна като изящен китайски порцелан. Тя проблясваше в мрака с леко фосфоресцираща светлина и правеше нощта необичайно светла и прозрачна.

Кълба пара излизаха от устите им, произнесените думи увисваха във въздуха като странен архипелаг.

Много неща в живота на Акико успяха да се променят за този относително кратък период. В момента се питаше дали това важи и за него. С всеки друг отговорът на подобен въпрос отдавна не би представлявал тайна за нея.

Всичко започна преди три седмици. Той се върна късно през нощта, вратата се затвори зад гърба му без никакъв звук. — Акико се беше унесла в сън, но една част от съзнанието й реагира моментално на неговото присъствие. Отвори очи и зачака. Не се изненада от тази рязка промяна, просто защото по рождение притежаваше способността да преминава от едно състояние в друго леко и без видимо усилие.

Сайго се беше спрял до вратата, лицето му тънеше в мрак.

— Спеше ли? — попита той.

Ако изобщо го биваше за нещо, отговорът на този въпрос несъмнено би намерил място в съзнанието му.

— Не — отвърна тя. — Нали искаше да те чакам.

Той пристъпи навътре и тя отново почувства мръсно похотливите помисли обзели душата му. Не помръдна, не отмести поглед, с нищо не показа, че усеща намеренията му. Обратното би означавало да се прости с надеждата, че може да го контролира, би го изплашило. А това тя не можеше да си позволи.

След като я удари и реши, че е прикрил вътрешната си слабост, той каза:

— Навън има един вързоп. Иди да го вземеш. — Гласът му прозвуча съвсем нормално.

Акико стана и мина покрай, него. Отново усети духа му, неподвижно свит на кълбо като задрямала змия. За своя огромна изненада на прага откри момиче на нейната възраст. Беше се облегнало на рамката на вратата и трепереше. Акико обви, ръка около кръста му и го поведе навътре.

Момичето се спъна на прага, политна и се отпусна в ръцете й с цялата си тежест. Тя бе принудена да го подхване и да го внесе почти на ръце. Привършила, с това, тя се, отдръпна и се вгледа в лицето му, осветено ясно от топлата светлина на лампата.

Лицето й беше красиво, но безжизнено. С нещо й заприлича на мъртвия дух на Сайго. Зениците й бяха неестествено разширени, върху полуразтворените й устни беше избила лека пяна…

— Натъпкана е с наркотици — отбеляза Акико.

— Естествено — отвърна той. Тонът му беше такъв, сякаш забележката й беше най-нормалното нещо на света. — Сложи я да си легне. Тази вечер ще спи в твоята стая.

Акико се подчини. Положи отпуснатото тяло на момичето върху памучния футон, зави го с вълненото одеяло и се върна във всекидневната. Сайго се беше отпуснал на колене върху татамито, палтото му, покрито със сняг, се беше разстлало около него като венец от замръзнали лилии. Брадичката му опираше в гърдите, главата бавно се поклащаше. Очите му не бяха напълно затворени.

Какво ли ще стане, ако го подхвана в момент като този, запита се Акико. Знаеше, че ако иска да се придържа към подобна стратегия, именно сега му е времето. Той беше изпаднал в състояние на пълно „кио“.

Но миг по-късно главата му рязко се повдигна, очите му я стрелнаха с напрегнатото внимание на готова за нападение усойница. Усетила опасността, тя мигновено забрави офанзивните си помисли, коленичи пред него и обърна ръцете си с дланите нагоре.

Очите му бавно се замъглиха, главата му се люшна и той бавно се предаде на съня. Акико също задряма. Малко преди разсъмване се събуди и мигновено изостри вниманието си. Насреща й Сайго спеше дълбоко, гърдите му равномерно се повдигаха и отпускаха. Някак не можеше да се освободи от чувството, че той продължава да я наблюдава.