Ерик Лустбадер - Мико (Част ІІ)

Жицу, кио. Пълнота, празнота. Навътре, навън.

Усети присъствието на Сайго в салона и вдигна глава. Очите й бавно се фокусираха върху силуета му.

— Стани и ела тук! — прошепна той, изправен на крачка от вратата.

Тя се подчини. Преди да се приближи до него, внимателно сгъна парчето памучен плат. Държеше на него особено много, въпреки че подобно можеше да се купи във всеки магазин. Пъхна го в широката си черна блузка и пристъпи към Сайго.

— Слушай — прошушна той. Гласът му беше съвсем тих, наподобяваше жуженето на комар. Стояха съвсем неподвижни. Дори и без грубото му предупреждение отпреди няколко часа тя не би си позволила да издаде звук.

Помещението тънеше в тишина, нарушавана единствено от едва доловимото шумолене на стърготини. То напомняше за какво е била построена тази сграда преди много години. През дебелите стени и пода от масивно дърво не можеше да проникне шумът на улицата три етажа под тях. Беше тихо, като в гробница.

После някой се закашля, зад вратата се разнесоха меки стъпки. Тя хвърли кос поглед към Сайго, който беше насочил цялото си внимание към вратата.

Кой ли е там, зачуди се Акико. Остана мълчалива и продължи да се ослушва.

— Какво е това? — разнесе се тих женски глас. — Къде се намираме?

— Ела — отвърна й плътен мъжки глас. След няколко секунди тишина гласът повтори настоятелно: — Хайде, ела!

Двойката зад вратата изчезна, но в душата на Акико продължаваха да се люшкат отраженията на духовете им. Мъжки дух, женски дух…

Лицето на Сайго беше разкривено от ярост. Колко дълбока е омразата му, потръпна вътрешно тя. Просто го разяжда! Омразата беше чувство, което тя не разбираше.

Може би точно в този миг Акико за пръв път усети, че двамата с жестокия си настойник са другари по съдба, че духовете им са родени един за друг. Акико и Сайго. Звучи добре, нали?

След известно време лицето му започна да възвръща нормалния си цвят, той отново бе в състояние да говори. Странното беше, че изобщо не се върна към инцидента оттатък вратата.

— Ти си ме чакала — промълви той.

— Нали това искаше от мен? — отвърна тя и се взря в очите му, мрачни и безжизнени като камъни на дъното на мъртво езеро. Ако е вярно поверието, че очите са огледало на душата, Сайго положително се е родил на този свят без душа. В очите му липсваше живец, емоциите зад тях бяха тежки и неподвижни като увиснал на бесилото труп.

Той кимна с глава и тя усети задоволството му. Усети и нещо друго — увереността му, че покорството й е резултат от плесницата. Някой друг с неговия характер положително би се успокоил и отпуснал, но той не го стори. Акико забеляза и това.

— Късно е — рече той. — Обличай се и да вървим.

Не се обърна, когато тя започна да смъква своето „ги“. Каменните му очи не се отделяха от тялото й. За разлика от повечето японки Акико не изпитваше срам от своята голота, но този път усети как тежкият поглед на Сайго пълзи по кожата й и внимателно я изследва.

Това, което се излъчваше от него, не беше точно похотливост в смисъл на обикновено сладострастие. Подобно излъчване тя би разбрала без всякакво затруднение. От друга страна, нямаше чувството, че прелестите й са подложени на хладна преценка. Това също би разбрала. Той беше от някаква напълно непозната порода, до този момент не беше се сблъсквала с такива мъже.

Когато беше напълно гола, тя усилено разтърка тялото си с хавлията, след което се обърна към него и го погледна в очите.

— Какво толкова те привлича? — запита тя и изви тялото си така, че нищо да не остане скрито от погледа му.

— Не се вълнувам от секса, ако това имаш предвид — отвърна той. — Отдавна съм получил своя дял.

Очите му бяха насочени малко под пъпа й — там, където се появяваха първите косъмчета над венериния хълм.

— Не се давам току-така — простичко рече тя. — Какво те кара да мислиш, че точно пред теб ще отстъпя?

— Гола си, нали? И почти не ме познаваш…

— Ако те познавах, шансовете ти може би наистина щяха да са малко по-големи — отвърна тя.

— Искаш да кажеш, че това те е покана, така ли?

— Ако ме желаеш, това си е изцяло твой проблем — започна да се облича тя. — Защото ти беше този, който ме лиши от възможността да се преоблека на спокойствие.

Той остана за известно време загледан в нея, после рязко се обърна. Приближи се до металната врата, отключи я и се зае да сваля символа на риуто от гладката й повърхност. След малко го постави настрана и затърка лакираната тъмночервена повърхност, за да отстрани и последните следи от него.