Оливър Боудън - Братството

— Убийте го! Убийте асасина! Разсечете го на парчета!

Мъглата се сгъсти и скри Чезаре, а наварците заобиколиха Ецио. Той се бори дълго и храбро, докато изтощението не го сломи. Падна на земята, почти незабележим в стълпотворението от човешки тела, а мъглата го прибули и наварците се оттеглиха, сметнали го за мъртъв.

Ецио се свести. Лежеше по гръб в центъра на бойното поле, а върху него бе паднал мъртъв войник. Отмести тялото му и се изправи.

Над него се ширеше облачно, кървавочервено небе, а в далечината слънцето грееше яростно. Прахоляк се стелеше над широкия черен път, осеян с трупове.

Една врана бе кацнала върху брадичката на мъртвец и гладно кълвеше очите му. Кон без ездач профуча край него, подивял от миризмата на кръв. Прекършени знамена плющяха на вятъра.

Стенейки от болка, Ецио стана и пое през полето на мъртъвците. Откри, че е изгубил сабята и камата си, но щитът и Скритото острие бяха непокътнати.

Първо трябваше да си потърси оръжия. Наблизо един селянин оглеждаше събраното от труповете. Вдигна поглед към него.

— Какво чакаш? — каза. — Всичко наоколо е на твое разположение.

Ецио се огледа за загинали офицери и рицари, понеже щяха да са по-добре въоръжени, но все се оказваше, че някой го е изпреварил. Най-после откри мъртъв капитан с хубава сабя и кама, подобна на неговата. Взе ги благодарно.

След това тръгна да си търси кон, за да се придвижи по-бързо. Извади късмет. На по-малко от половин километър от бойното поле откри оседлан боен кон с окървавен гръб, но невредим, да пасе зелена трева. Заговори му нежно и го яхна. Отначало животното се възпротиви, но той го успокои и препусна по обратния път.

Още селяни кръстосваха бойното поле и тършуваха за плячка из телата. Подмина ги и се впусна в галоп към поредната битка. От върха на възвишението се разкриваше равнина, където се разгаряше нова схватка, недалеч от укрепените стени на града, от които долитаха топовни гърмежи.

Ецио насочи коня натам през маслинова горичка, където се натъкна на наварски патрул. Преди да успее да обърне коня, наварците откриха стрелба с мускетите си. Не го улучиха, но убиха животното.

Изплъзна им се между дърветата и продължи пешком, предпазливо отбягвайки испанските войници, които дебнеха отвсякъде. Стигна поляна, където един от тях лежеше ранен на земята, а друг се опитваше да го утеши.

— Моля те… — промълви раненият. — Краката ми! Защо не спира кръвта!

— Друже, направих всичко възможно да ти помогна. Сега се уповавай на Бога.

— О, Пабло, страх ме е. Краката ми! Краката ми!

— Тихо, Мигел. Помисли колко пари ще ни дадат, когато спечелим битката. А и колко ще плячкосаме!

— За кого се бием?

— За кого ли? За граф Лерин.

— Да, да… За него се бием, разбира се.

— Да, приятелю. Той служи на краля и на кралицата ни, а ние — на него. Затова се борим.

— Пабло, единственото, за което се боря сега, е животът ми.

От другата страна на поляната се появи отряд войници.

— Продължавайте! — нареди сержантът. — Трябва да ги заобиколим по фланговете.

— Приятелят ми е ранен — каза Пабло. — Не може да се движи.

— Тогава го остави. Хайде!

— Дайте ми само няколко минути…

— Добре. Ние тръгваме на север. Следвай ни. И гледай да не те забележат наварците.

— Как ще разберем, че сме ги обкръжили?

— По стрелбата. Ще ги покосим, откъдето най-малко очакват. Използвай дърветата за прикритие.

— Сержант?

— Да?

— Тръгвам с вас.

— Сега?

— Да, господине. Приятелят ми умря.

Ецио почака няколко минути, пое на север, а после се отклони на изток в посоката, където се намираше Виана. Излезе от маслиновата горичка и видя, че е подминал бойното поле и го заобикаля откъм северната му страна. Запита се какво ли е станало с испанските войници, понеже нямаше и помен от успешни маневри по фланговете на противника и наварците очевидно печелеха битката.

Срещу него лежеше разрушено село. Той го заобиколи, щом забеляза испански стрелци, притаени зад овъглените срутени стени, да стрелят с мускети с дълги цеви по наварците в периферията на бойното поле.

На пътя му се изпречи войник с толкова окървавена туника, че не се разбираше от кой лагер е. Захвърлил пушката си настрани, мъжът се бе облегнал на самотно маслиново дърво и се беше сгърчил от болка, а цялото му тяло трепереше като листо.

Ецио стигна покрайнините на града и постройките, сгушени под крепостните стени, и най-сетне забеляза врага си. Чезаре се съвещаваше с наварски сержант. Очевидно обсъждаха как най-успешно да пробият или да подкопаят масивните стени на Виана.