Оливър Боудън - Възмездие

Не го опознах. Не го опознах истински. Мислех си, че го познавам, но едва когато прочетох дневника му, осъзнах колко съм се лъгал. Вече е твърде късно. Късно е да му кажа, че съм сгрешил. Късно е да му кажа, че съжалявам.

Преди два дни трябваше да празнувам десетия си рожден ден в дома ни на Куин Анс Скуеър. Рожденият ми ден обаче отмина без тържества; имаше само погребения, а домът ни прилича на почернял изгнил зъб сред високите бели къщи край площада.

Отседнали сме в едно от именията на баща ми в Блумсбъри. Къщата е хубава и макар семейството ми да е погубено, а животът ни — съсипан, поне за това трябва да сме благодарни. Ще останем тук като зашеметени изгубени духове, докато бъдещето ни се проясни.

Огънят погълна дневниците ми и сега сякаш започвам наново. В такъв случай навярно трябва да се представя. Казвам се Хайтам — арабско име на английско момче, родено в Лондон и допреди два дни живяло идилично, далеч от градската мизерия. От площада виждахме мъглата и пушека, надвиснали над реката, и като всички други усещахме вонята, която бих могъл да опиша само като „мокър кон“, но не се налагаше да газим през смрадливите реки, извиращи от работилниците, касапниците и задниците на животните и хората. Отровните отпадъчни води, развъдник на болести — дизентерия, холера, полиомиелит.

— Побързайте, господин Хайтам. Ще пипнете магарешка кашлица!

Когато прекосявахме поляните към Хемпстед, бавачките ми ме дърпаха настрани от бледите клетници и закриваха очите ми да не виждам недъгавите деца. Болестта ги плашеше най-много. Защото, предполагам, болестта е глухоняма; няма как да я подкупиш, оръжия не я ловят и не свежда глава нито пред богатството, нито пред общественото положение. Тя е неумолим противник.

И разбира се, напада без предупреждение. Затова всяка вечер ме преглеждаха за признаци на шарка или морбили и докладваха на мама, че съм невредим, когато идваше да ме целуне за лека нощ. Аз бях от щастливците, както виждате, които имаха майка да ги целуне за лека нощ и баща, който да ги завие в леглото. Той обичаше мен и Джени — моята полусестра — и ми разказваше за богатството и за бедността, за щастливата ми звезда и за отговорността да мисля за другите; наемаше учители и бавачки, които да ме обучават и да се грижат за мен, за да стана доблестен и достоен мъж. Бях щастливец. Не бях като децата, който работят на полето и в заводите или чистят комините.

Понякога се питах обаче дали имат приятели, тези, другите деца. Представях си, че имат и — знаех, разбира се, че не бива да им завиждам, защото моят живот е много по-удобен от техния — им завиждах само за едно, за приятелите им. Аз нямах приятели, нямах и братя и сестри на моята възраст. Защо не завързвах приятелства ли? Е, бях срамежлив. Имаше и друга пречка — разбрах за нея още когато бях на пет.

Беше следобед. Именията край Куин Ане Скуеър бяха построени нагъсто и често виждахме съседите си — или на площада, или в задните им дворове. От едната страна на нашата къща живееше семейство с четири момичета — двете бяха горе-долу на моята възраст. По цели часове скачаха на въже и играеха на сляпа баба в градината и аз ги чувах в стаята, където учех под зоркия поглед на наставника ми — стария господин Флейлинг. Той имаше гъсти вежди и навика да си бърка в носа, да разглежда внимателно находката, издълбана от дебрите на ноздрите му, и тайничко да я изяжда.

Онзи следобед господин Флейлинг излезе от стаята и изчаках стъпките му да заглъхнат; побутнах листовете със задачи, отидох до прозореца и погледнах към двора на съседната къща.

Там живееше семейство Досън. Господин Досън беше магистър по философия — така казваше татко, сбърчвайки чело. Градината им беше заобиколена от висока стена, но въпреки дърветата и храстите, потънали в зеленина, виждах момичетата. Играеха на дама и бяха очертали игрището със стикове за крикет, но изглежда не вземаха много на сериозно надпреварата; навярно двете по-големи момичета разясняваха на по-малките тънкостите на дамата. Разлюлели плитки и розови надиплени рокли, те викаха и се смееха, а от време на време чувах глас на възрастна жена — вероятно бавачката, скрита от погледа ми под дървесните корони.