Оливър Боудън - Възмездие

За миг глъчката и миризмата ме дезориентираха. Джени сбърчи нос, а по лицето на мама пробяга сянка на безпокойство. Татко инстинктивно застана по-близо до нас, сякаш да ни предпази от врявата.

Мръсна ръка се протегна пред лицето ми и аз вдигнах очи към просяка, мълчаливо умоляващ за монета с широки жални очи със снежнобели орбити, изпъкващи на фона на мръсното му лице и коса. Цветарка се опита да се шмугне край татко, за да се добере до Джени, и изохка разгневено, когато господин Бърч й препречи пътя с бастуна си. Някой ме бутна и видях как две улични хлапета протягат длани към нас.

После мама извика, защото един мъж — дрипав и мръсен — се втурна към нас, оголил зъби и протегнал ръце да сграбчи огърлицата й.

В следващата секунда разбрах на какво се дължи странното подрънкване на бастуна на татко. Той се извъртя да защити мама и от вътрешността на бастуна изскочи острие. Татко се озова светкавично пред мама, но преди оръжието му да излезе изцяло от ножницата, явно размисли — вероятно забелязал, че крадецът е невъоръжен — и го прибра обратно с глухо изщракване. Бастунът стана отново дървена пръчка и той отблъсна с нея ръката на крадеца.

Мъжът изпищя от болка и изненада и отстъпи назад. Налетя право върху господин Бърч, който го повали на улицата и скочи върху него, притиснал с коляно гърдите му и опрял кама в гърлото му. Аз затаих дъх.

Видях как мама се ококорва зад рамото на татко.

— Реджиналд! — извика татко. — Спри!

— Той се опита да те ограби, Едуард — каза господин Бърч, без да се обръща.

Крадецът изхленчи. Жилите по ръката на господин Бърч изпъкнаха, а кокалчетата му побеляха върху дръжката на камата.

— Недей, Реджиналд — каза спокойно татко. — Не бива.

Прегръщаше мама, която бе заровила лице в гърдите му и хлипаше тихо. Джени стоеше от едната му страна, аз — от другата. Около нас се бе събрала тълпа — крадците и бандитите, които допреди малко ни възприемаха като плячка, спазваха почтителна дистанция. Почтителна заради страха дистанция.

— Недей, Реджиналд — повтори татко. — Прибери камата и го пусни.

— Не ме злепоставяй, Едуард — каза Бърч. — Всички ни гледат. И двамата знаем, че този тук трябва да си плати, ако не с живота си, то поне с няколко пръста.

Аз поех рязко дъх.

— Не! — нареди татко. — Няма да проливаме кръв, Реджиналд. Ще прекратя отношенията ни, ако не ме послушаш. — Множеството край нас бе притихнало. Чувах как крадецът стене и шепне: „Моля ви, сър, умолявам ви, сър…“. Ръцете му бяха приклещени зад гърба, краката му ритаха и се плъзгаха безпомощно по калните павета.

Най-сетне господин Бърч сякаш се смили и отдръпна камата, оставяйки червена драскотина върху гърлото на мъжа. Изправи се и го срита, а той скочи на четири крака, без да чака второ подканване, и хукна по улицата, благодарен, че е жив.

Кочияшът ни си бе възвърнал самообладанието и стоеше до вратата на файтона, махайки ни да се качваме.

Татко и господин Бърч се гледаха втренчено. Мама ме поведе към файтона, но аз забелязах гневните искри в очите на господин Бърч. Видях и колко спокойно го погледна татко и му протегна ръка с думите:

— Благодаря, Реджиналд. От името на всички нас ти благодаря за проявения разум.

Мама ме побутна по гърба да се качвам във файтона и аз се извърнах към татко. Той продължаваше да стои с протегната ръка, а господин Бърч го изпепеляваше с поглед, отказвайки да приеме предложението за помирение.

После, точно когато сядах във файтона, видях как господин Бърч пое ръката на татко, а гневният му поглед се превърна в усмивка — леко смутена, сякаш едва сега се е опомнил. След като си стиснаха ръцете, татко възнагради господин Бърч с краткото кимване, което познавах добре. То означаваше, че всичко е наред. Означаваше, че повече думи не са необходими.

Върнахме се у дома на Куин Ане Скуеър, където залостихме вратата и прогонихме миризмата на пушек, коне и конски тор. Аз казах на мама и татко колко хубава е била вечерта, благодарих им и ги уверих, че произшествието на улицата не е помрачило празника ми, а тайничко си мислех, че дори е било най-интересната част.

Оказа се обаче, че вечерта не е приключила, защото щом понечих да тръгна по стълбите, татко ми махна да го последвам. Поведе ме към игралната стая, където запали парафинова лампа.

— Значи си доволен, Хайтам?

— Много доволен, сър — кимнах.

— Как намираш господин Бърч?

— Много ми допадна, сър.

Татко се подсмихна.