Оливър Боудън - Възмездие

— Реджиналд умее да създава добро впечатление с външен вид, маниери и красноречие. Не е като някои, които спазват етикецията само когато ги устройва. Той е мъж на честта.

— Да, сър — съгласих се аз, но явно гласът ми издаде колебанието, което изпитвах, защото татко ме погледна втренчено.

— А! — възкликна. — Имаш предвид случилото се след това?

— Да, сър.

— Е? Какво мислиш?

Той ме подкани да приближа до един от рафтовете с книги. Явно искаше да застана по-близо до светлината, за да вижда по-добре лицето ми. Пламъкът на лампата изостряше чертите му, а тъмната му коса блестеше. Очите му бяха благи както винаги, но ме наблюдаваха зорко. Забелязах един от белезите му, който изпъкваше по-ярко, огрян от пламъка на лампата.

— Беше вълнуващо, сър — отвърнах, добавяйки бързо: — Но се притесних за мама. Когато я спасихте, бяхте по-бърз от стрела. Не съм виждал по-светкавична реакция.

Той се засмя.

— Любовта действа така на мъжете. Ще го разбереш някой ден. А какво мислиш за господин Бърч? Как ти се стори неговата реакция, Хайтам?

— Сър?

— Господин Бърч се канеше да накаже сурово крадеца, Хайтам. Мислиш ли, че беше заслужено?

Не отговорих веднага. Четях по погледа на татко — проницателен и съсредоточен — че е важно какво ще кажа.

В разгара на събитията, предполагам, за миг си бях помислил, че крадецът заслужава да го застигне тежко възмездие. Макар и мимолетно, някакъв първичен инстинкт ми бе нашепнал, че той трябва да страда, задето е нападнал мама. Сега обаче, в меката светлина на лампата и под благия поглед на татко, се почувствах другояче.

— Отговори ми честно, Хайтам — подтикна ме той, сякаш прочел мислите ми. — Реджиналд има изострено чувство за справедливост. Справедливост, както я разбира той. Според Стария завет. Око за око. Как мислиш ти?

— Отначало усетих желание за мъст, сър. Но то отмина бързо и се зарадвах, че пощадихте мъжа.

Татко се усмихна и кимна. После се обърна рязко към библиотеката, побутна една книга и част от рафта се отмести и разкри тайник. Сърцето ми подскочи, когато извади нещо от него — кутия. Подаде ми я и ми кимна да я отворя.

— Подарък за рождения ден, Хайтам.

Аз коленичих и оставих кутията върху пода; отворих я и под капака видях кожен колан. Извадих го бързо, защото знаех, че под него ще намеря оръжие, но не дървена играчка, а блестяща стоманена сабя с красива дръжка. Беше къса сабя и срам не срам, ще призная, че изпитах известно разочарование, но тутакси разбрах колко е изящна. Моята сабя. Веднага реших, че никога няма да се разделям с нея, и вече посягах към колана, когато татко ме спря.

— Не, Хайтам. Ще остане тук и няма да се изважда, нито да се използва без мое разрешение. Ясно?

Той взе сабята и я прибра в кутията. Сложи колана отгоре й и затвори капака.

— Скоро ще започнеш да се обучаваш с нея — продължи. — Предстои ти да научиш още много, Хайтам, не само за стоманата, която държиш в ръцете си, но и за стоманата в сърцето си.

— Да, татко — казах аз, опитвайки се да скрия объркването и разочарованието, което изпитвах.

Гледах го как се обръща и прибира кутията в тайника и ако се стремеше да скрие коя книга отваря сейфа, хмм… не успя. Беше Библията на крал Джеймс.

Днес погребаха двамата войници, които пазеха къщата ни. Доколкото знам, татковият иконом господин Дигуид присъства на погребението на капитана, чието име така и не научих, но никой от семейството ни не отиде на погребението на втория войник. В момента сме потънали в толкова скръб и траур, че за повече нямаме сили, колкото и жестоко да звучи.

След осмия ми рожден ден господин Бърч започна да ни гостува често. Извеждаше Джени на разходка или из града с файтона си, седеше в дневната, отпиваше чай или шери и забавляваше жените е разкази за войнишкия си живот или разговаряше с татко. Всички разбираха, че иска да се ожени за Джени и има благословията на татко. Говореха обаче, че е помолил да отложат венчавката, защото иска да осигури на Джени благоденствието, което заслужава, и смята да купи имение в Саутуърк, за да живее съпругата му, както се полага.

Мама и татко бяха доволни, разбира се. Джени — не толкова. Понякога я виждах със зачервени очи или да излиза бързо от някоя стая с гневен вик, или притиснала устни с длан, едва удържайки сълзите си. Неведнъж чувах татко да казва: „Ще се вразуми“, а един път ме погледна и подбели очи.

Докато тя вехнеше под бремето на своето бъдеще, аз ликувах, предвкусвайки моето. Безграничната обич, която изпитвах към татко, заплашваше да ме заслепи; бях не само привързан към него, боготворях го. Понякога се чувствах така, сякаш с него споделяме тайна, неведома за останалия свят. Той често ме питаше например какво научавам от учителите си, изслушваше ме съсредоточено и после ме питаше: „Защо?“. Каквото и да ме попиташе — за религията, за етиката или за морала — веднага разбираше кога му отговарям механично с наизустени фрази, и казваше: „Добре, току-що научих какво мисли господин Флейлинг“, или „Знаем какво смята древният автор. Но какво усещаш тук, Хайтам?“. И ме потупваше по гърдите.