Вал Макдърмид - Възмездие от гроба

Идеята за тази книга се зароди преди няколко години в резултат на една среща на Алан Ханкинсън с управителното тяло на Асоциацията на авторите на криминални романи в Северна Англия. Задължена съм на Реджиналд Хил, който организира срещата и на Робърт Барнард, който даде някои допълнителни пояснения непосредствено след нейния край. Джулиет Баркър, специалист по творчеството на Уърдсуърт, ме окуражи да продължа работата си. Покойният Робърт Ууф, директор на фондация „Уърдсуърт“ ми отделяше щедро от времето си и също така щедро ми позволяваше да се възползвам от енциклопедичните му познания. Професор Сю Блек ме снабди с безценна информация за работата на специалистите по медицинска антропология и за съдебномедицинските подробности в текста. Отговорността за всички съществуващи въпреки това неточности е изцяло моя. Благодаря на Чери Капъл, която ме насочи към идея за заглавието, когато бях изпаднала в безизходица. Книгата никога нямаше да бъде завършена, ако не беше безрезервната помощ на моя редактор Джулия Уиздъм, която работеше с мен по текста, на литературния ми агент Джейн Грегъри и на Ан О’Брайън, която се справи виртуозно с окончателната редакция. И накрая искам да благодаря на Кели Смит, задето донесе светлина в мрака.

Септември 2005

Всеки пейзаж крие своя тайна. Пласт след пласт, миналото бива погребвано и потъва под повърхността. То рядко е невъзстановимо — чака там, скрито, та с помощта на човека или природната стихия забравеният скелет да изплува, разкъсвайки плът и кожа, обратно в настоящето. Не можем да си затворим очите пред миналото — както и пред бедните хора.

Това лято валеше така, сякаш Англия се бе озовала в тропиците. Водата се лееше поройно, унищожаваше прекрасни градини, превръщаше ливадите в блата, из които добитъкът газеше дълбоко в калта. Надигнали се реки заливаха бреговете си, внезапно освободилите се води достигаха нови нива, помитайки по пътя си всичко, което нямаше сили да се спаси. По залетите от водата улички на едно живописно селце пороят влачеше колите като играчки и ги помиташе към пристанището, задръствайки го с хаос от обезобразен метал. Свлачища затрупваха други коли с кал, фермерите оплакваха унищожената реколта.

Нямаше част от страната, която да остане пощадена от плющящия дъжд. И големите градове, и провинцията се бореха с огромните водни маси. В Езерната област дъждът се лееше над скалисти планински склонове и долини, променяйки едва доловимо очертанията на съхранилия се през вековете пейзаж. Нивата на езерата достигнаха рекордни стойности за лятото; единствената положителна страна на всичко това бе, че когато се случеше слънцето все пак да изгрее, се виждаше, че зеленината е по-пищна от обикновено.

Връхлитащата вода изменяше релефа на торфените находища над село Фелхед, на бреговете на Лангмиър. Есента вече наближаваше крадешком, когато земята най-сетне разкри една своя отдавна пазена тайна.

Погледнато отдалеч, това бе сякаш изпомачкано платнище, оцветено в кафяво от застоялата вода в тресавището. На пръв поглед не привличаше никакво внимание — поредната изхвърлена, ненужна вещ, излязла на повърхността. Но един по-внимателен оглед разкриваше нещо далеч по-смразяващо. Нещо, което водеше назад през вековете и щеше да донесе със себе си промени, далеч по-дълбоки от причинените от времето.

„Скъпи мой сине,

Надявам се ти и децата да сте в добро здраве. През днешния ден открих нещо обезпокояващо, написано с почерка на баща ти. Сигурно ще се учудиш, като знаеш колко открити сме били винаги един с друг, че докато той беше жив, не съм подозирала нищо за това — а пък аз от сърце желая и да не го бях узнавала. Лесно ще разбереш защо баща ти е трябвало да го пази в тайна, докато беше жив, а и не ми е нареждал как да постъпя сега. Тъй като това те засяга отблизо, а може да причини и още много неприятности, ми се иска да оставя на теб решението какво да се предприеме. Ще ти изпратя по сигурен човек това, което открих. Постъпи така, както намериш за добре.