Вал Макдърмид: Да разбиеш мълчанието

Най-подходящи бяха уикендите. Тогава беше лесно да избегне работните ангажименти. И съответно беше по-лесно да следи жените, които го интересуваха. В повечето случаи и те не отиваха на работа тогава, затова той имаше възможност да наблюдава ежедневните им навици и да обмисля най-добрия начин да ги убие.

Умееше да наблюдава. Учителите му, а по-късно и работодателите му винаги бяха отбелязвали вниманието, което той отделяше на детайлите. Това, че никога не би се заел с един проект, преди да претегли рисковете и възможностите, свързани с него. Той предполагаше, че първия път, когато уби, все още е бил в състояние на шок, но дори тогава бе съумял да си състави план и да се придържа към него. По-късно беше осъзнал, че това деяние му бе отворило вратите към неговата мисия. Сега тази мисия бе станала най-важното нещо в живота му.

Така беше и днес. Все още не беше решил твърдо коя ще е следващата. В списъка, който си водеше наум, имаше няколко имена, знаеше вече и начина, по който щеше да убие избраната. Оставаше най-вече да прецени дали е подбрал подходящо логистично осигуряване. Когато се готвиш да обесиш някого, трябва да бъдеш уверен, че има на какво да го обесиш. А и той не бързаше. Споменът за последния случай беше все още пресен в съзнанието му, като източник на дълбоко задоволство. Изпълнението беше съвършено.

Но пък тази… тя отговаряше на всички изисквания. Само че той нямаше намерение да взема припряно решение. Не като първия път, когато „се подчини на инстинкта си“ — така назоваваше пред себе си онзи случай. Сега, докато седеше и наблюдаваше една къща, около която не се случваше нищо, изпитваше вълнение при призоваването на спомена. Беше вълнуващо, но и будеше безпокойство. Като си помислеше по колко начина е можел да се провали.

Тя беше сама. Това беше толкова неочаквано, че той сякаш забрави как се върви и едва не се препъна в собствените си крака. Беше одраскал кокалчетата на пръстите си в една тухлена стена, пръските кръв по кожата му приличаха на обрив. Не можеше да повярва, но тя наистина беше сама. Нито охранители, нито шофьор, нито секретарка, нито една от неспирно дрънкащите кучки, от които тя черпеше самочувствието си. Беше сама, изтича по петте стъпала от входната врата до тясната чакълена алея, която отделяше несправедливо хубавия ѝ дом от улицата, на която бяха заточени такива като него. Той почти очакваше вратата да се отвори отново и някой от свитата ѝ да се затича тромаво подир нея, за да я настигне, преди тя да наближи градинската порта.

Но не, нямаше никой. Само тя.

Той се озърна трескаво, обичайното му желание да се слее с околния пейзаж се разпиля на късчета, поети от вмирисания на автомобилно гориво градски ветрец. Но абсолютно никой не му обръщаше и най-малко внимание. Беше късен следобед в северен Лондон; никой не забелязваше нищо и никого извън тесния фокус на собственото си внимание — най-малко пък биха забелязали нея. Не можеше да се твърди, че лицето ѝ е познато за всеки извън Туитър. За средностатистическия минувач тя беше просто една от многото трийсет и няколкогодишни жени в северен Лондон. Незабележителната ѝ фигура бе по-скоро подчертана, отколкото прикривана от дизайнерски джинси и модерна спортна блуза с качулка, кожена чанта — тип „ученическа“, последната мода на сезона, висеше до хълбока ѝ, боядисаната ѝ руса коса с по-светли кичури беше свободно прибрана в опашка.

С нищо не би привлякла погледа, още по-малко пък да предизвика повторен поглед. Трудно бе да се повярва, че някой някога е обърнал внимание на нещо, което бе казала или направила.

Без да подозира неговото объркване, тя отвори тежката желязна порта, чието скърцане, междувременно добре познато за него, създаваше готическа атмосфера. Затвори внимателно портата след себе си и тръгна по улицата.

Той не бе в състояние да повярва напълно, че това се случва. В продължение на три седмици я беше следил навсякъде, където му беше възможно. И тя нито веднъж не излезе сама. Страх я е, беше решил той. Не е уплашена дотолкова, че да си затвори устата, но достатъчно, за да се погрижи около нея да има постоянно някой, който да я пази.