Вал Макдърмид: Да разбиеш мълчанието

На сутринта я намериха.

Карол Джордан въртеше чашата си така, че последните инчове портвайн се плискаха в нея, и мислеше с копнеж за убийства. Надяваше се за небрежния наблюдател да изглежда така, сякаш просто си играе със столчето на чашата, но всъщност го беше стиснала така силно, че се страхуваше то да не се счупи в ръката ѝ. Мъжът, седнал от лявата ѝ страна, който на пръв поглед не създаваше впечатление за човек, на когото ти се иска да забиеш един, се приведе напред, за да подчертае значението на думите си.

— Съвсем не е трудно да намериш стойностни личности, ако насочваш правилно усилията си — каза той.

И веднага у нея се надигна механичния импулс да удари това тясно, самодоволно лице, да почувства как острият нос ще изхрущи под юмрука ѝ, да види как шокът ще накара малките му свински очички да се разтворят широко.

Вместо това тя изпи на един дъх остатъка от напитката си и побутна празната си чаша към щедрия домакин, който небрежно ѝ наля ново солидно количество „Даус“, реколта 2007-ма. Мъжът отляво вече го беше провъзгласил за „вероятно най-добрият портвайн на «Даус» изобщо“, докато прокарваше с глътка от виното ново парче сирене „стилтън“. Тя не разбираше от портвайн толкова, че да спори, но отчаяно ѝ се искаше да го направи.

— Убедена съм, че е така — измърмори отново Карол, опитвайки се в гласа ѝ да не прозвучи неучтиво несъгласие. Не помнеше кога за последен път е била на толкова официална вечеря, но не беше забравила ограниченията, наложени от приемането на покана да седнеш на една маса с някого. Те бяха набити в главата ѝ още по времето, когато сядаше на маса с майка си. Усмихвай се, кимай, съгласявай се, избягвай политически теми и в никакъв случай не подхващай остър спор.

За късмет на останалите хора около масата, годините, през които бе работила като старши полицейски служител, бяха затвърдили инструкциите на майка ѝ относно обсъждането на политически въпроси на трапезата. Когато бюджетът и самото съществуване на отдела ти зависят от щедростта на политиците, скоро се научаваш да не огласяваш мнения, които може в най-неподходящия момент да те захапят за шията с добронамереността на вампир. През годините Карол старателно бе изградила навика да не отстоява спорни позиции, за да не изтърси нещо точно когато не трябва. Беше оставила това занимание на по-младшите членове на екипа ѝ, които компенсираха повече от задоволително нейната въздържаност.

Не че ѝ се бе налагало да присъства често на подобни официални събития по време на кариерата си на ръководител на отдел, който се занимаваше с разследване на убийства. Изискванията на работата я поглъщаха, отнемаха ѝ повече от четиридесетте часа седмично, които тя бе длъжна съгласно трудовия си договор да посвещава на служебните си задължения. Карол скъпеше останалото ѝ свободно време, за да го посвещава на неща, които наистина искаше да върши. Не да прекарва безкрайни часове край масата в нечий дом, слушайки речите на богати досадници за безчинствата на някой, който се е изправил между тях и следващия милион в банковата им сметка.

Но сега тя вече имаше само свободно време. На кариерата, която предвиждаше за себе си, бе сложен край. В такива моменти ѝ се налагаше да си напомня, че това стана по неин избор. Ако бе пожелала, можеше все още да е главен инспектор от криминалната полиция Карол Джордан. Но тя бе предпочела да си остане просто Карол Джордан; просто една от новодошлите в долините на провинциален Йоркшър, където безмилостно нахлуваха хора, чиято единствена връзка със заобикалящия ги пейзаж беше фактът, че той им се нравеше повече от предградията, които бяха оставили зад себе си.

Домакинът ѝ, Джордж Никълъс, беше изключение. Семейството му бе издигнало голямата къща в джорджиански стил на входа към долината преди повече от двеста години и живееше там оттогава. Той произхождаше от онази среда, разчитаща на създадените от привилегии удобства, към която Карол обикновено се отнасяше с презрение. При първата им среща тя бе хвърлила един поглед към чистото му, румено лице, патрицианския му профил и дрехите, като извадени от каталог за облекло, подходящо за провинциални земевладелци, и реши, че трябва да не му се доверява и да не го харесва. Но в крайна сметка бе победена от чаровната невъзмутимост, с която той приемаше открито нейната враждебност и я игнорираше. Помогнаха му и проклетите кучета.

По-късно тя разбра причината, поради която Джордж смяташе, че е последният от неговия род, който ще обитава имението. Той бе овдовял преди три години — жена му бе загинала в катастрофа. Той не драматизираше скръбта си, но за човек като Карол, която добре знаеше какво е душевна травма, болката му беше ясна и постоянна.