Вал Макдърмид: Владение на мрака

Всичко започна, когото Кари Фър („госпожа Шапиро“) се натъкна на странна находка в запустялата къща, намираща се по-надолу на хълма. Семейство Джорджи от Чочола, квартал на Сиена, направиха своите предположения, прекрасната мама Роза ни хранеше като крале и ни учеше като малки деца; Марино Гарафи продължава да отглежда великолепни прасета, и, разбира се, да ги коли. Приятелството, добротата и щедростта на тези хора озаряват моите лета.

Що се отнася до Файф, благодаря на майка ми за нейните спомени; на многото миньори и музиканти, чиито песни и разкази са вплетени в моите спомени от детството; на феновете, които също като мен поддържат отбора „Райт Роувърс“ и ми подсказаха, че е време да напиша отново книга, чието действие да се развива на територията на „кралство“ Файф; и на общността, сред която израснах, пострадала тежко от стачката през 1984 година и нейните последици.

Както винаги, професор Сю Блек прояви щедрост със своите експертни съвети, което ми напомня да подчертая, че грешките са си мои.

Някои от хората, благодарение на които написването на тази книга стана възможно, вече не могат да получат благодарностите ми. Баща ми, Джим Макдърмид, двамата ми дядовци — Том Маккол и Доналд Макдърмид — и двамата миньори, както и моят „почетен“ чичо, Доди Арнолд, отвориха пред мен вратите към света на работниците, свят, чиито изисквания съкратиха живота им.

И накрая, благодарности към екипа, който винаги изисква от мен да направя от книгата най-доброто, на което съм способна — моя издател, Джулия Уиздъм, моя редактор Ан О’Брайън и моя литературен агент, Джейн Грегъри. Не бива да забравям и Кели и Камерън, които проявяват забележително търпение.

Гласът е мек като мрака, който ги заобикаля.

— Готов ли си?

— По-готов не мога да бъда.

— Каза ли й какво да прави?

Думите започват да препускат забързано, в препъващ се поток.

— Не се тревожи. Тя е наясно. Не си прави илюзии кой ще го отнесе, ако стане издънка. — Резки думи, рязък тон. — Не тя ме безпокои сега.

— Какво трябва да означава това?

— Нищо. Не означава нищо, съвсем нищо. Нямаме избор. Не и тук, не и сега. Просто ще направим онова, което трябва да бъда направено. — Думите отекват кухо, с фалшива смелост. Трудно е да се предположи какво прикриват. — Хайде, да се заемаме.

Така започва всичко.

Младата жена прекоси забързано фоайето. Ниските й токове потракваха ритмично по пода, покрит с линолеум, помътнял от стъпките на преминалите по него стотици хора. Докато тя приближаваше към гишето, цивилният служител в приемната си каза, че му прилича на човек с мисия. От друга страна, повечето от посетителите тук бяха такива. Те обикновено не обръщаха внимание на плакатите с призиви за предотвратяване на престъпления и информираност на обществеността, които покриваха стените — бяха повлечени от потока на собствената си целеустременост.

Тя се насочи към него. Устните й бяха здраво стиснати, така че наподобяваха права линия. Той си каза, че не е лоша на вид. Но като повечето жени, които влизаха тук, и тя не беше в най-добрата си форма. Би изглеждала по-добре с малко повече грим, който би подчертал яркосините й очи. А би могла и да облече нещо, подчертаващо фигурата по-добре от тези джинси и спортната блуза с качулка. Дейв Крукшанк отправи към нея стандартната си професионална усмивка и каза:

— С какво мога да ви помогна?

Жената отметна леко глава назад, сякаш се готвеше да отбранява позициите си.

— Искам да съобщя за изчезнал човек.

Дейв се постара да прикрие досадата и раздразнението си. Ако не бяха отвратителни съседи, обикновено ставаше дума за така наречените „изчезнали“ хора. Жената беше прекалено спокойна, за да става дума за изчезнало малко дете или избягал от къщи тийнейджър. Скандал с гаджето — вероятно за това ставаше дума. Или изкукуригал дядо, който е отпрашил нанякъде. Обичайната шибана загуба на време. Той измъкна бележник изпод гишето, постави го пред себе си и посегна за химикалка, но не свали капачето; имаше един ключов въпрос, който трябваше да постави, преди да започне да записва какаото и да било.