Вал Макдърмид: Владение на мрака

— В известен смисъл е било много лесно — каза с горчивина Миша. — За нея това е бил краят. За нея той все едно бил мъртъв. Не искала да има нищо общо с него. Пращал пари, но тя ги дарявала на стачния фонд. По-късно, след края на стачката, ги дарявала на взаимоспомагателния миньорски фонд. Израснах в дом, в който името на баща ми не се споменаваше.

Карен почувства как нещо средно между съчувствие и съжаление стига гърдите й.

— Той изобщо ли не се опита да се свърже с вас?

— Само изпращаше пари. Никога в нови банкноти и винаги с пощенска марка от Нотингам.

— Миша, не искам да се заяждам, но по нищо не личи баща ви да е изчезнал — Карен се опита да говори колкото бе възможно по-меко.

— И аз така мислех. Докато не се заех да го търся. Можете да ми вярвате, инспектор Пири. Той не е на мястото, където се предполагаше, че е. Никога не е бил там. А аз имам нужда да го намеря.

Явното отчаяние в тона на Миша изненада Карен. Това я заинтригува повече от местонахождението на Мик Прентис.

— Защо? — попита тя.

Миша Гибсън никога не бе помисляла да преброи колко пъти бе излизала от детското отделение, обзета от гняв при мисълта, че животът си продължава, независимо от онова, което се случваше в болницата зад нея. Никога не бе й минавало през ум да брои, защото никога не си бе позволявала да мисли, че може да има последен път. От момента, когато лекарите й обясниха причината за деформираните палци на Люк и разпилените бледокафяви петънца по слабичкия му гръб, тя се беше вкопчила в убеждението, че ще успее по някакъв начин да помогне на сина си да избегне удара, който гените се стремяха да нанесат на продължителността на живота му. Сега изглеждаше, че убеждението й е подложено на изпитание, което в крайна сметка ще успее да го разруши.

За миг Миша остана колебливо на мястото си — дразнеше я слънчевата светлина, искаше й се времето да е мрачно като настроението й. Все още не се чувстваше способна да се прибере у дома. Имаше желание да крещи и да хвърля разни неща, а пустият апартамент можеше да я изкуши да изгуби контрол и да постъпи точно така. Джон нямаше да бъде у дома, за да я прегърне или да й попречи да избухне; той знаеше, че й предстои среща с консултанта, затова беше ясно, че в работата му щеше да възникне някакъв проблем, с който да може да се справи единствено той.

Вместо да се упъти през Марчмънт към жилищната сграда с фасада от светъл пясъчник, в която живееха, Миша тръгна по оживената алея, която прекосяваше Моравите — белия дроб на южната част на града, където обичаше да се разхожда с Люк. Веднъж, докато търсеше тяхната улица в „Гугъл Ърт“, тя потърси и Моравите. Погледнат отгоре, паркът имаше формата на топка за ръгби, обрамчена с дървета, пресичащите го алеи напомняха на връзките, които стягат топката. Беше се усмихнала при мисълта, че двамата с Люк биха изглеждали като мравки, пълзящи по повърхността на топката. Днес никакви усмивки не можеха да утешат Миша. Днес се налагаше да застане лице в лице с факта, че бе възможно никога вече да не се разхожда из Моравите с Люк.

Тя тръсна глава, опитвайки се да пропъди самосъжалението. Кафе — ето какво й трябваше, за да събере мислите си и да види нещата в правилна перспектива. Достатъчна щеше да бъде една кратка разходка през Моравите, после надолу по моста „Джордж IV“, където напоследък почти всяка витрина принадлежеше на кафене, бар или ресторант.

Десет минути по-късно Миша седеше в едно ъглово сепаре в успокояващата близост на чаша кафе „лате“. Това не беше краят. Не бе възможно това да е краят. Тя нямаше да допусне това да бъде краят. Трябваше да има някакъв начин да се даде още един шанс на Люк.

Беше разбрала, че нещо не е наред още в първия момент, когато го поставиха в ръцете й. Макар й замаяна от успокоителни и изтощена от раждането, беше разбрала. Джон не искаше да приеме фактите, отказваше да обърне внимание на това, че синът им се бе родил прекалено дребен, на късите му, деформирани палци. Но страхът бе притиснал сърцето на Миша в ледената прегръдка на увереността. Люк беше по-различен. Въпросът бе колко голяма е разликата.

Единственият аспект на историята, който би могъл да се разглежда много отдалечено като късмет, бе, че живееха в Единбург, на десет минути пеш от Кралската детска болница, институция, която периодично се цитираше в така любимите на булевардната преса истории за „чудотворни изцеления“. Специалистите от болницата успяха бързо да идентифицират проблема. И също толкова бързо й обясниха, че в случая няма да има чудеса.