Вал Макдърмид - Владение на мрака

Гленротес

Карен почеса глава с химикалката. „Защо все на мен ми се падат такива?“

— Защо започвате да търсите баща си едва сега?

Забеляза как около устата и очите на Миша пробяга сянка на раздразнение.

— Защото съм израснала с убеждението, че е егоистично копеле, стачкоизменник. Постъпката му е откъснала майка ми от естествената й среда. Заради това, което бе направил, ме тормозеха в детската градина и в училище. Не мислех, че човек, който може да зареже семейството си в калта, ще се загрижи особено за внука си.

— Изпращал е пари — каза Карен.

— От време на време по няколко лири — в опит да заличи вината си — отвърна Миша. — Нали ви казах, майка ми отказваше да се докосне до тях, даряваше ги. Никога не съм се възползвала от тях.

— Може би е правил опити да се сдобри с майка ви. Родителите невинаги ни съобщават някои нелицеприятни истини.

Миша поклати глава.

— Не познавате майка ми. Дори сега, когато животът на Люк е заложен на карта, тя не беше много склонна да приеме решението ми да търся баща си.

Според Карен, причината да бъде избягван човекът, който може би държеше ключа към бъдещето на едно дете, изглеждаше доста неубедителна. Но тя знаеше колко упорито се придържаха към убежденията си в едновремешни те миньорски общности, затова предпочете да остави този въпрос настрани.

— Казвате, че не бил там, където се предполагало, че е. Какво се случи, когато отидохте да го потърсите?

Джени Прентис измъкна чувалче с картофи от полиците за зеленчуци, и започна да ги бели, приведена над умивалника, с гръб към дъщеря си. Въпросът на Миша висеше между двете в очакване на отговор, напомняйки им за бариерата, която отсъствието на бащата издигна между майката и дъщерята още от самото начало. Миша направи нов опит.

— Казах…

— Чух те много добре. Нямам проблем със слуха — заяви Джени. — Отговорът е, че нямам никаква проклета идея. Откъде бих могла да знам къде да търсиш онзи егоистичен, мръсен предател? Справяхме се отлично и без него през последните двайсет и две години. Не съм имала причини да го търся.

— Е, сега има причина — Миша се взираше в приведените рамене на майка си. Слабата светлина, която се процеждаше през тесния кухненски прозорец, подчертаваше сребристите нишки в небоядисаната й коса. Беше едва петдесетгодишна, но сякаш бе подминала средната възраст, насочвайки се право към образа на дребна, приведена, крехка старица. Сякаш бе очаквала, че някой ден ще се стигне до този удар, тя избираше да се защити, предизвиквайки съчувствие.

— Няма да помогне — каза презрително Джени. — Показа колко държи на нас, когато ни остави да понасяме сами ударите. Винаги е поставял себе си на първо място.

— И така да е. Но аз все пак трябва да опитам заради Люк — отвърна Миша. — Нима никога не е имало адрес на подател на пликовете, в които е изпращал парите?

Джени разряза един обелен картоф наполовина и го пусна в тенджера с подсолена вода.

— Не. Не си даваше труд да напише поне няколко реда. Само пачка мръсни банкноти, това беше всичко.

— Ами останалите, с които е заминал?

Джени хвърли кратък, презрителен поглед към Миша.

— Какво за тях? Те не се осмеляват да припарят насам.

— Но нали роднините на някои от тях все още живеят тук или в Ийст Уиймс. Братя, братовчеди. Може би знаят нещо за баща ми.

Джени категорично поклати глава.

— Никога не съм чувала нищо за него от деня, когато ни напусна. Нито дума — ни добра, ни лоша. Онези, другите, с които замина, те не бяха негови приятели. Тръгнал е с тях само защото е нямал пари да си плати пътя на юг. Сигурно ги е използвал така, както използва нас и после, когато е стигнал там, където е искал да се озове, си е тръгнал по пътя. — Тя пусна още един картоф в тенджерата и попита без особен ентусиазъм: — Ще останеш ли за вечеря?

— Не, имам да върша още неща — отвърна Миша, подразнена от нежеланието на майка си да приеме сериозно търсенията й. — Все трябва да има някой, който да е поддържал връзка с него. С кого може да е разговарял? С кого би споделил намеренията си?

Джени се поизправи и постави тенджерата на старомодната газова печка. Миша и Джон предлагаха да сменят очуканата и ожулена печка всеки път, когато идваха на наподобяващата водевилно изпълнение неделна вечеря, но тя отказваше с дразнещия вид на мъченица, който придобиваше при всяко добронамерено предложение за помощ.

— И в това отношение нямаш късмет — тя се отпусна на един от двата стола, поставени край малката маса в тясната кухничка. — Той имаше само един истински приятел. Анди Кар. Убеден комунист, такъв беше Анди. Казвам ти, през 1984 бяха останали много малко поддръжници на червеното знаме, но Анди беше един от тях. Работеше в профсъюзите още преди стачката. Двамата с баща ти бяха първи приятели още от ученическите години.