Вал Макдърмид: Владение на мрака

А вместо това седеше на пода, облегната на стената, със свити колене и телефон в скута, бележникът беше на пода до нея. Казваше си, че събира сили да се обади, но дълбоко в себе си съзнаваше, че бездействието й се дължи на преумора.

Други семейства използваха уикендите, за да се разтоварят, да презаредят батериите. Не и семейство Гибсън. Като начало, през уикендите в болниците персоналът бе доста по-малоброен, така че Миша и Джон се чувстваха длъжни да полагат допълнителни грижи за Люк. Нямаше почивка и когато се прибираха у дома. Убеждението на Миша, че последната надежда за сина им бе възможността да открият баща й водеше до изостряне на конфликта между мисионерската й целеустременост и пасивния оптимизъм на Джон.

Последният уикенд беше дори по-труден от обикновено. Откакто бяха поставили горна граница на живота на Люк, всеки миг, който споделяха с него, стана още по-ценен и по-значителен. Трудно бе да се избегне мелодраматичната сантименталност. В мига, когато си тръгнаха от болницата в събота, Миша бе подела обичайния рефрен, който повтаряше откакто се бе видяла за последен път с майка си.

— Трябва да замина за Нотингам, Джон. Знаеш, че трябва.

Той пъхна ръце в джобовете на непромокаемото си яке и приведе глава напред, сякаш вървеше срещу силен вятър.

— Просто се обади на този човек — каза той. — Ако има какво да ти каже, може да го каже и по телефона.

— Може и да не е точно така — тя се позатича, за да върви редом с него. — Хората винаги казват повече при лична среща. Може би ще може да ме препрати и към останалите, които са заминали с тях. Те може да знаят нещо.

Джон изсумтя презрително.

— И как става така, че майка ти помни само името на един от тях? Защо тя да не може да ти каже кои са останалите?

— Нали ти казах. Преди дълго време се е постарала да забрави всичко. Наложи се доста да упорствам, докато си припомни името на Логан Лейдло.

— А не ти ли се струва удивително, че единствения човек, за когото си спомня, няма близки в областта? Че не съществува лесен начин да се добереш до него?

Миша промуши ръка под свития му лакът, донякъде и за да го накара да не върви толкова бързо.

— Но аз все пак успях да го открия, нали? Прекалено мнителен си.

— Не, не съм. Майка ти просто не може да прецени възможностите, които дава интернет. Тя няма представа, че хората имат онлайн достъп до избирателните списъци на 192.com. Мисли си, че ако не можеш да се добереш до човек, когото да разпиташ, си прецакан. Не е мислела, че ти дава данни, от които можеш да се възползваш. Тя не иска да се ровиш в тази история и няма намерение да ти помогне.

— Е, с това ставате двама — Миша освободи ръката си и забърза пред него.

Джон я настигна на ъгъла на тяхната улица.

— Не е честно да говориш така — каза той. — Просто не искам да си причиняваш ненужни страдания.

— Мислиш, че не ми причинява страдания да виждам как детето ми умира, докато аз не правя нищо, за да го спася?

Миша почувства как гневът пулсира в страните й, как горещи сълзи на ярост всеки момент ще бликнат от очите й. Извърна лице, примигвайки ожесточено към високите каменни фасади на сградите.

— Ще открием донор. Или лекарите ще намерят подходяща терапия. Да вземем тази история със стволовите клетки, в това отношение изследванията напредват много бързо.

— Няма да е достатъчно бързо за Люк — каза Миша, доловила познатото усещане за тежест в стомаха, което я накара да забави крачка. — Джон, моля те. Налага се да отида в Нотингам. Трябва да си вземеш два свободни дни, за да можеш да ме заместваш при Люк.

— Не се налага да пътуваш. Можеш да поговориш с този човек по телефона.

— Не е същото. Сам разбираш. Когато обсъждаш нещо с клиенти, не го правиш по телефона. Не и когато става дума за нещо важно. Отиваш да се срещнеш с тях. Необходимо ти е да застанеш очи в очи с тях. От теб искам само да си освободиш два дни, за да прекараш това време със сина си.

Опасният проблясък в очите му й подсказа, че е стигнала прекалено далеч. Джон упорито поклати глава.

— Просто се обади по телефона, Миша.

Разговорът приключи така. Натрупаният опит в отношенията със съпруга й я бе научил, че когато Джон заемеше позиция, която считаше за правилна, упорството само му даваше повод да се укрепи още по-твърдо на нея. Тя не разполагаше с нови аргументи, които да противопостави на решението му. Затова и сега седеше на пода и се опитваше да оформи в мислите си изречения, които биха убедили Логан Лейдло да й разкаже какво се беше случило с баща й, след като той я бе изоставил преди повече от двайсет и две години.