Вал Макдърмид - Владение на мрака

— По случая „Патси Милър“ има свидетели, които бихме могли да разпитаме отново.

Карен сви рамене. Можеше да припомни на Фил, че чинът й е по-висок, и да го накара да замълчи, но имаше прекалено голяма нужда да запази непринудеността в отношенията им.

— Ще почакат. А ако искаш, можеш да вземеш някой от следователите и да им организираш практическо обучение.

— Ако смяташ, че имат нужда от практическо обучение, би трябвало да им възложиш именно това издирване на изчезнало лице — по-студено от това досие няма. Вече си инспектор, Карен. От теб не се очаква да се нахвърляш на подобни неща. — Той махна с ръка към двамата следователи, които седяха пред компютрите си. — Това е работа за тях. Проблемът е там, че се отегчаваш. — Карен се опита да възрази, но Фил продължи, без да й обръща внимание. — Казах, когато прие повишението, че работата на бюро ще те подлуди. Виж се сега — опитваш се да измъкваш тайничко случаи, които в основния отдел биха възложили на някой от униформените. Още малко и ще хукнеш сама да разпитваш свидетели по къщите.

— Е, и? — Карен смачка кутията от сандвича, прилагайки малко повече сила, отколкото беше необходима всъщност, и я хвърли в кошчето за боклук. — Няма нищо лошо в това да не се откъсвам от активната работа. Освен това ще се постарая всичко да бъде съвсем легално. Ще взема със себе си следовател Мъри.

— Мъри? — попита недоверчиво Фил, по лицето му пролича, че е малко засегнат. — Ще предпочетеш Мъри пред мен?

Карен се усмихна сладко.

— Ти си вече сержант, Фил. При това сержант с професионални амбиции. Ако си стоиш в офиса и ме заместваш, това ще бъде от полза за осъществяването на амбициите ти. Освен това Мъри не е чак толкова трагичен, колкото се опитваш да го представиш. Изпълнява нарежданията.

— И кучетата ги изпълняват. Но едно куче би проявило по-голяма инициативност.

— Животът на едно дете е заложен на карта, Фил. Аз имам достатъчно инициативност за нас двамата. Тази работа трябва да се свърши както трябва и аз ще се постарая наистина да стане така.

Тя се обърна към компютъра си с вид на човек, който е приключил с разговорите.

Фил отвори уста да каже още нещо, но размисли, когато видя строгия поглед, който му хвърли Карен. Още от началото на работата си в полицията двамата бяха се сближили, защото всеки долавяше склонността към нетрадиционното у другия. Докато се издигаха заедно в йерархията, между двамата се беше затвърдило приятелство, оцеляло въпреки предизвикателството, което криеше разликата в чиновете. Но Фил знаеше, че в някои отношения не бива да прекалява с Карен и имаше чувството, че току-що е достигнал границата.

— Добре, ще те покривам тук — каза той.

— Чудесно — отвърна Карен, докато пръстите й почукваха по клавишите. — Имай предвид, че няма да съм на работа утре сутринта. Струва ми се, че Джени Прентис може да склони да каже на двама полицаи нещо повече, отколкото е казала на дъщеря си.

Да се научиш да чакаш, е един от необходимите уроци за журналиста, който не е включен в нито една учебна програма. Когато Бел Ричмънд имаше постоянна работа в едно неделно издание, тя винаги настояваше, че не й плащат за четиридесетчасова работна седмица, а за петте минути, през които съумяваше благодарение на убедителността си да прекоси праг, който друг журналист не бе успял да премине. Това предполагаше много чакане. Да чакаш някой да отговори на обаждането ти. Да чакаш развоя на една история да навлезе в нов етап. Да чакаш човекът, с който си влязъл във връзка, да се превърне в източник на информация.

Бел беше чакала доста и макар да беше придобила опит в това отношение, така и не беше обикнала чакането.

Трябваше да признае, че й се беше налагало да прекарва доста време на доста по-вредни за здравето места от това.

Тук поне разполагаше с някои удобства от рода на кафе, бисквити и вестници. Освен това пред прозореца на стаята, където я бяха оставили, се разстилаше панорамната гледка, която украсява сигурно милион тенекиени кутии с местните маслени бисквити. Виждаше се почти цялата Принцес Стрийт, с няколко от ключовите туристически забележителности — замъкът, паметникът на Уолтър Скот, националната галерия и градините на Принцес Стрийт. Бел забеляза и други архитектурни наслади за окото, но не познаваше града достатъчно, за да ги идентифицира. Беше идвала само няколко пъти в столицата на Шотландия, а и тази среща не се осъществяваше така, както би искала тя. Би предпочела да я проведе в Лондон, но нежеланието й да разкрива предварително картите си я принуди да загуби водещата позиция и да влезе в ролята на просител.