Вал Макдърмид - Владение на мрака

В седем сутринта беше почти възможно да се повярва, че изгарящата горещина от последните десет дни може да не се върне. Седефена дневна светлина се процеждаше през балдахина от дъбови и кестенови листа, в лъчите трептяха прашинки, вдигнати от стъпките на Бел. Тя се движеше достатъчно бавно, за да го забележи, защото неасфалтираният път, който се виеше през гората, беше изровен и пълен с дупки, осеян с остри камъни, които биха накарали всеки, решил да тича по него, да осъзнае колко раними са глезените му.

Само още два пъти щеше да излезе за любимото си сутрешно тичане, преди да й се наложи да се върне към задушаващите я улици на Лондон. Мисълта накара сърцето й да се свие леко от съжаление. Бел обичаше да се измъква от вилата, докато всички останали още спяха. Така можеше да пристъпва боса по мраморния под и да си представя, че е собственица на този палат, не просто поредният летен наемател, дошъл да се добере до късче от елегантността на Тоскана, макар и назаем.

Винаги прекарваше почивките си с петте приятелки, с които бяха живели заедно в една къща през последната година от следването си в Дърам. Онзи път, първия, и петте зубреха за последните си изпити. Родителите на една от тях имаха вила в Корнуол, която момичетата окупираха за една седмица. Твърдяха, че отиват там, за да учат, но всъщност прекарването бе посветено по-скоро на почивка, която ги ободри и освежи, давайки им възможността да се явят по-уверени на изпитите, отколкото ако бяха висели до последно над учебници и статии. И макар че и петте бяха съвременни млади жени без склонност към суеверие, струваше им се, че прекараната заедно седмица по някакъв начин е спомогнала за добрите оценки, които получиха. Оттогава всяка година през юни те се събираха, за да прекарат една седмица, посветена изцяло на удоволствия.

С годините ставаха все по-претенциозни към напитките, развиваха все по-голяма слабост да си угаждат с храната и разговорите им ставаха все по-скандални. Местата, които избираха за срещата си, ставаха все по-луксозни. Никога не канеха партньори и любовници за тази женска седмица. От време на време някоя проявяваше колебание, опитваше се да каже, че има много работа или семейни задължения, но обикновено успяваха да я вкарат в пътя без много усилия.

За Бел това беше важна част от живота й. Бяха все преуспели жени, лични контакти, на които можеше да разчита да й проправят път тук и там. Но не това беше основната причина тази почивна седмица да бъде толкова важна за нея. Партньорите идваха и си отиваха, но тези приятелки си оставаха същите. В един свят, където измерваха стойността ти в зависимост от последния път, когато твой материал се е появил на първа страница, беше приятно да разполагаш с убежище, където тези неща изобщо нямаха значение. Тук държаха на нея просто защото останалите от групата се забавляваха по-добре с нея, отколкото без нея. Всички се познаваха достатъчно отдавна, за да си прощават грешките, да приемат различните си политически убеждения и да могат да казват една пред друга неща, които в никакъв случай не биха казали пред когото и да било друг. Тази ваканция съставляваше част от защитния вал, с чиято помощ тя държеше на разстояние собствените си страхове и съмнения. Още повече, че напоследък това беше и единствената почивка, която отговаряше на изискванията й. През последните шест години тя беше обвързана с овдовялата си сестра Вивиан и нейния син Хари. Внезапната смърт на съпруга на Вивиан от инфаркт стана причина тя да изпадне в емоционална и финансова безпомощност. Бел почти не се поколеба, преди да реши да заживее със сестра си и племенника си. В крайна сметка решението можеше да се счита за добро, но въпреки всичко тя високо ценеше тази ежегодна седмица да си почине от работата и от семейния живот, какъвто бе нямала намерение да води. Особено сега, когато Хари беше на ръба на тийнейджърските екзистенциални кризи и страхове. Затова и тази година повече от всеки друг път й се искаше почивката да бъде изключителна, по-хубава от всичко досега.

Щеше да им е трудно да измислят нещо по-хубаво от сегашната почивка, мислеше тя, докато излизаше изпод сянката на дърветата и навлизаше в поле, пълно със слънчогледи, които всеки момент щяха да цъфнат. Забърза малко, тичайки по синора. Ноздрите й потръпваха, докато вдишваше аромата на зеленината. Дори да можеше, не би пожелала да промени нищо във вилата, нито в непретенциозния парк и овощната градина около покритата веранда и басейна. Изгледът към долината на река Елза беше зашеметяващ, на хоризонта се очертаваха покривите на Волтера и Сан Джиминяно.