Вал Макдърмид - Владение на мрака

Два сандъка от домати изпълняваха функцията на нощни шкафчета. На единия в чинийка бе закрепена недогоряла свещ. На пода до леглото се търкаляше пожълтял брой на „Франкфуртер Алгемайне Цайтунг“. Бел вдигна вестника и забеляза, че е само отпреди по-малко от четири месеца. Това създаваше някаква представа кога горе-долу е било обитавано мястото. Тя повдигна ръкава на една от ризите и го притисна към носа си. Розмарин и марихуана. Миризмата беше слаба, но разпознаваема.

Тя се върна на покритата тераса и се зае да оглежда останалите стаи. Картината беше много подобна. Още три спални, в които бяха останали шепа дреболии — две тениски, няколко книги с меки корици и списания на английски, италиански и немски, половин бутилка вино, остатък от червило, кожен сандал с отпрана подметка — такива неща, които хората оставят след себе си, когато се изнасят, без да се замислят кой ще дойде на това място след тях. В една от стаите имаше изсъхнал, трошлив букет цветя, поставен в буркан от маслини.

Последната стая от западната страна беше най-голямата от всички до тук. Прозорците й бяха мити по-скоро, отколкото на която и да било от останалите, капаците им бяха сменяни наскоро, а стените — белосани. Насред стаята имаше рамка за ситопечат. Край една стена имаше наредени дървени сгъваеми маси, на които бяха струпани пластмасови чаши с пигменти и непочистени четки със спечена боя по тях. Подът беше нацапан тук-там с петна и пръсти. Бел беше заинтригувана, любопитството й надви останките от притеснение, породено от съзнанието, че е сама на това странно място. Които и да бяха хората, живели тук, трябва да бяха напуснали къщата много бързо. Никой не би оставил просто така една голяма рамка за ситопечат, ако напускането му е било запланувано.

Тя излезе заднешком от ателието и се упъти по терасата към отсрещното крило. Стараеше се да върви близо до стената, защото не беше сигурна дали разкривеният тухлен под няма да поддаде под тежестта й. Мина покрай спалните, обзета от чувството, че се е озовала без разрешение на изоставения кораб „Мари Селест“. Мълчанието, ненарушавано дори от птичи песни, задълбочаваше това усещане. Последната стая преди ъгъла беше баня, около която все още се носеше отблъскваща смесица от миризми. На пода имаше навит на кълбо маркуч, единият му край се губеше в дупка на стената до прозореца. Явно бяха импровизирали, за да имат някакво подобие на течаща вода, но не достатъчно, за да не бъде тоалетната отблъскваща. Тя сбърчи нос и отстъпи.

В момента, в който Бел зави зад ъгъла, слънцето излезе иззад края на гората и я обля внезапно с топлината си. Затова, когато влезе в последната стая, там й се стори още по-студено. Потръпвайки, тя пристъпи напред във влажния въздух. Капаците бяха здраво затворени, затова вътре беше толкова мрачно, че не можеше да се различи почти нищо. Но когато очите й привикнаха донякъде към мрака, тя започна да се ориентира в стаята. По размер беше същата като ателието, но явно бе ползвана с напълно различни цели. Тя отиде до най-близкия прозорец и започна да се бори с капака, докато най-сетне успя да го открехне наполовина. Това беше достатъчно, за да се потвърдят първоначалните й предположения. Очевидно тук е било средището на запустялата къща, където са се събирали обитателите й. Разнебитена, стара печка, свързана с газова бутилка, бе поставена край каменния умивалник. Масата за хранене бе изподраскана, политурата й бе изтрита и дървото на плота се бе оголило, затова пък беше масивна, а краката й бяха украсени с красива дърворезба. Около нея имаше седем различни стола, осмият бе съборен и се беше търкулнал настрани. Край стените имаше един люлеещ се стол и два дивана. Наоколо имаше разпилени неподхождащи си прибори и съдове, като че ли на обитателите на къщата не им е било до това да ги събират, когато са напускали.

Когато Бел обърна гръб на прозореца, вниманието й бе привлечено от една разкривена маса. Лесно можеше да остане незабелязана, защото бе поставена зад вратата. Върху нея имаше като че ли плакати, струпани на неспретната купчина. Заинтригувана, Бел пристъпи към масата. Направи две крачки и спря рязко, а ахването й отекна в прашния въздух.

Пред нея, на варовиковите плочи, имаше петно с неправилна форма, приблизително три фута дълго и осемнайсет инча широко. Беше ръждивочервено, краищата му — заоблени и гладки, защото течността се бе стекла като в езерце, вместо да се разлее. Беше достатъчно гъста, за да не се виждат през нея плочите отдолу. В единия си край петното бе размазано и по-прозрачно, като че ли някой се беше опитал да го почисти, а после се беше отказал. Бел беше писала достатъчно материали за домашно насилие и убийства по сексуални подбуди, за да може да разпознае голямо петно кръв, като го види.