Вал Макдърмид - Владение на мрака

Стресната, тя отстъпи, започна да върти глава ту наляво, ту надясно, сърцето й се заблъска така силно в гърдите, че сякаш щеше да се качи в гърлото й и да я задуши. Какво, по дяволите, се бе случило тук? Тя се озърна трескаво и забеляза други тъмни петна, зацапали пода от другата страна на масата. Разумната част от съзнанието й крещеше, че е време да се маха оттук. Но дяволът на любопитството продължаваше да шепне в ухото й. „Никой не е стъпвал тук от месеци. Погледни прахта. Отдавна са си отишли. Няма да се върнат скоро. Каквото и да се е случило тук, то е било достатъчно основание за тях да напуснат. Провери плакатите…“

Бел заобиколи петното, опитвайки се да мине колкото е възможно по-далеч от него, без да докосва мебелите. Веднага долови нещо лошо в атмосферата. Знаеше, че усещането е плод на въображението й, но все пак й се струваше съвсем реално. Отправи се към масата, вървейки с лице към вратата, обърнала гръб на вътрешността на стаята, и когато стигна, погледна разпилените по нея плакати.

Вторият шок беше по-силен от първия.

Бел знаеше, че не бива да тича толкова бързо нагоре по хълма, но не можеше да се овладее. Чувстваше как потта от ръката й се стича по качествената хартия на навития плакат. Най-сетне пътеката излезе изпод дърветата, и започна да става все по-равна и безопасна, колкото повече наближаваше тяхната вила. Наклонът надолу беше почти незабележим, но гравитацията подпомагаше достатъчно уморените й крака, така че тя продължаваше да се движи бързо, когато зави край ъгъла на вилата и откри Лиса Мартин, просната на един шезлонг на сенчестата тераса, да общува с петъчния „Гардиън“. Бел бе обзета от облекчение. Имаше нужда да поговори с някого, а от всичките й приятелки Лиса бе последната, която би се възползвала от разкритията й, за да освежи клюките на някой прием. Като юристка, посветила се на нарушенията на човешките права, Лиса приемаше своята способност да съпреживява и феминизма си така естествено, както и въздухът, който дишаше — именно тя щеше да оцени потенциала на разкритието, което Бел бе убедена, че е направила. Както и правото на Бел да предприеме по този повод онова, което намереше за добре.

Лиса откъсна очи от вестника. Вниманието й беше привлечено от необичайното задъхване на Бел.

— Божичко! — възкликна тя. — Изглеждаш така, като че ли всеки момент ще получиш удар.

Бел остави плаката на един стол и се приведе напред, опряла ръце на коленете си, поемайки въздух в дробовете си, изпълнена с разкаяние за онези изпушени скришом цигари.

— Ще… се оправя… след минута.

Лиса стана тромаво от шезлонга и забърза към кухнята, откъдето се върна с хавлиена кърпа и шише вода. Бел се изправи, взе водата, изля половината на главата си, пръхтейки, когато вдишваше неволно пръските. После разтърка главата си с кърпата и се отпусна тежко на един стол. Отпи дълбока глътка от водата, докато Лиса се разполагаше отново на шезлонга си.

— Защо е всичко това? — попита тя. — Ти си най-достолепният бегач, когото познавам. Никога досега не съм виждала задъхана Бел. Какво те докара до това състояние?

— Открих нещо — каза Бел. Гърдите й продължаваха да се повдигат тежко, но вече успяваше да говори, макар и накъсано. — Или поне така ми се струва. И ако съм права, ще мога да напиша материала на своя живот. — Тя посегна към плаката. — Донякъде се надявах, че ти ще ми помогнеш да преценя дали не съм се побъркала напълно.

Заинтригувана, Лиса хвърли вестника на земята и седна.

— Е, какво е това, което може да е нещо важно?

Бел разви плътната хартия и затисна ъглите й с една мелничка за черен пипер, една чаша за кафе и два мръсни пепелника. Изображението на листа с формат А-3 беше забележително. Идеята явно е била да се създаде мрачен черно-бял отпечатък в духа на немския експресионизъм. В горната част на изображението брадат мъж с гъста, остро очертана коса, се привеждаше над параван, а в ръцете си държеше дървени кръстове, на които висяха три марионетки. Но това не бяха обикновени марионетки. Едната беше скелет, втората — коза, а третата — изображение на Смъртта, в роба с качулка и коса в ръцете. Рисунката несъмнено имаше зловещо излъчване. В долната част имаше празно място, широко около три инча и оградено с траурно черно каре — на такова място обикновено се намираше надписът, съобщаващ за предстоящо представление.

— Дяволите да ме вземат — каза Лиса. После, най-сетне, вдигна очи и продължи: — Катрина Макленън Грант. — В гласа й се долавяше удивление. — Бел… къде, да му се не види, откри това нещо?