Вал Макдърмид - Владение на мрака

От последното й посещение насам селцето бе станало по-спретнато. Скромният паметник на загиналите във войните се издигаше сред подстригана, триъгълна затревена площ. Край тревата бяха подредени на съвършено равни разстояния дървени сандъчета с цветя. Селската морава бе заобиколена от безукорно поддържани едноетажни вили, над еднакво високите покриви се издигаше единствено по-масивната сграда на местната кръчма „Господарят на Уиймс“. Навремето кръчмата бе общо притежание на местното население, по системата „Гьотеборг“ 5 5 Системата е въведена за първи път в шведския град Гьотеборг, след като домашното производство на алкохол е било обявено за незаконно. Според изискванията на тази система приемните части на заведението не трябвало да бъдат особено привлекателни, за да не се стимулира употребата на алкохол, притежателите на акции в тръста получавали не повече от 5% от печалбата годишно, остатъкът бил насочван от местната община към поддръжката на музеи, библиотеки, паркове и др. — Б.пр. , но поради трудностите през осемдесетте години беше затворена. Сега заведението беше обект на гастрономически туризъм, предлаганата в него кухня, определяна като „шотландски фюжън“, привличаше посетители чак от Дънди и Единбург, а цените там определено не бяха по джоба й. Карен се запита докъде ли щеше да ходи Мик Прентис, за да изпие просто една пинта силен ейл, ако не беше напускал Нютън.

Тя провери разпечатаните упътвания от интернет и посочи на шофьора си, детектив Джейсън Мъри, когото наричаха „Минт“ 6 6 (жарг.) Готин, сладур. — Б.пр. , улицата, която тръгваше от върха на триъгълника.

— Трябва да тръгнем по онази улица — каза тя. — Към морето. Към мястото, където някога се е намирал входът на мината.

Бързо напуснаха центъра на селото. Раздърпани живи плетища ограждаха ниви с избуяло зелено жито от дясната страна на пътя.

— След този дъжд всичко расте като полудяло — отбеляза Минт. Трябваше да изминат двайсет и пет минути път от офиса дотук, за да събере сили да проговори.

Карен не проявяваше интерес към разговори за времето. Какво толкова имаше да се казва? Откакто бе започнало проклетото лято, валеше. Това, че точно в тази минута не валеше, далеч не беше основание да предполагат, че няма да започне пак до края на деня. Тя хвърли поглед наляво, където някога бяха сградите на мината. Имаше смътни спомени за канцеларии, бани, работнически стол. Сега всичко беше разрушено, бяха останали само бетонните основи, плевелите се промъкваха през пукнатините им, възвръщайки си властта над тази земя. Зад тях се издигаше самотно една-единствена непроменена редица миньорски къщи; осем занемарени къщи, изоставени посред пустошта след разрушаването на сградите, които навремето бяха придавали смисъл на съществуването им. Зад тях имаше плътна редица високи кленове и букови дървета, закрила на къщите от вятъра, изправила се между тях и ръба на скалата, която се издигаше на трийсет фута над крайбрежната пътека долу.

— Тук беше „Лейди Шарлот“ — каза Карен.

— Моля? — Минт я погледна стреснато.

— Мината, Джейсън.

— О! Да. Да, разбирам. Не е било по мое време. — Той се взря неуверено през предното стъкло, което я накара да се запита притеснено дали не му трябват очила. — Коя е къщата, шефе?

Тя показа втората къща в редицата. Минт продължи, лавирайки край дупките така внимателно, сякаш колата беше негова, и спря в началото на пътеката, която водеше към дома на Джени Прентис.

Макар че Карен се беше обадила по телефона, за да се уговорят за посещението й, Джени ги остави да почакат, докато отвори, така че те имаха достатъчно време да огледат напуканите бетонни плочи и потискащото, посипано с чакъл и буренясало дворче пред къщата.

— Ако това беше мое… — поде Минт, но млъкна, като че ли обмислянето на тази възможност би му струвало прекалено голямо усилие.

Жената, която им отвори вратата, създаваше впечатление на човек, прекарал живота си проснат по очи, за да е по-удобно на всички да го тъпчат. Сплъстената й сивееща коса беше прибрана назад без особено старание, така че кичури се бяха измъкнали от двете страни на лицето й. Кожата й беше сбръчкана, спукани капилярчета кръстосваха бузите й като пътища по карта. Носеше найлонова работна престилка, която стигаше до над коленете й, върху евтини панталони от протрит черен плат. Престилката беше в нюанс на лилавото, който не се среща никъде в природата. Родителите на Карен все още живееха на улица, населена от бивши миньори и техни близки, в не особено привлекателното градче Метхил, но дори най-асоциалният от съседите им би положил малко повече грижи за външността си, ако знаеше, че в дома му ще дойдат хора на служебно посещение. Карен дори не се опита да си попречи да съди за Джени Прентис по външния й вид.