Вал Макдърмид - Владение на мрака

— Не искам да създавам неприятности на никого — поде Джени.

„О, разбира се“.

— Оттогава са минали близо двайсет и три години — каза Карен категорично. — Не ме интересуват дребни злоупотреби от времето на миньорската стачка.

— Един от преподавателите по рисуване от гимназията живееше горе, в Коултън. Беше един дребничък, сакат човечец. Единият му крак беше по-къс, пък беше и гърбав. Мик ходеше да му работи в градината, и той му плащаше с бои. — Тя изсумтя леко. — Попитах дали не може да му плаща с пари или с храна. Но се оказа, че човекът давал всичките си пари на бившата си жена. А пък боите измъквал от училището. — Тя отново скръсти ръце. — Така или иначе, той вече е покойник.

Карен се опитваше да потисне неприязънта си към тази жена, толкова различна от дъщеря си, която бе успяла да я убеди да се заеме със случая.

— И какви бяха отношенията ви, преди Мик да изчезне?

— Виновна е стачката. Да, имахме и добри, и лоши дни, но именно стачката ни раздели. А не съм и единствената жена по тези места, която би казала това.

Карен съзнаваше, че Джени говори истината. Ужасните лишения по време на стачката бяха оставили белега си върху почти всяка от семейните двойки, които бе познавала навремето. На най-невероятни места бе избухвало домашно насилие; беше нараснал броят на самоубийствата; неумолимата бедност бе разбила не едно семейство. Тогава тя не разбираше какво се случва, но сега вече й беше ясно.

— Може да сте права, но всеки има своята история. А аз искам да науча вашата.

— Ще се върна за чая — каза Мик Прентис, нарами платнената торба и взе плоския пакет, който съдържаше сгънатия му статив.

— Чай ли? Какъв чай? У дома няма нищо за ядене. Трябва да отидеш да търсиш храна за семейството си, вместо да се мотаеш и да рисуваш за не знам си кой път проклетото море — подвикна Джени, опитвайки се да спре мъжа си, упътил се към вратата.

Той се обърна — по изпитото му лице се бяха изписали болка и срам.

— Да не мислиш, че не го знам? Мислиш, че ние сме единствените, така ли? Мислиш, че ако имах и най-малка представа как да подобря положението ни, нямаше да направя необходимото? Никой тук няма никаква шибана храна. Никой няма и пари. — Думите му заседнаха в гърлото и той сякаш изхлипа. Притвори очи и си пое дълбоко дъх. — Снощи, в миньорското дружество, Сам Томсън каза, че чул да се говори за предстоящо раздаване на храни, организирано от обществото на жените противнички на затварянето на мините. Ако се замъкнеш към два часа дотам, може да ги завариш.

В кухнята беше толкова студено, че докато говореше, от устата му излизаха облачета пара.

— Пак подаяния. Не помня кога за последен път съм била в състояние да избирам какво да приготвя за чая. — Внезапно Джени седна на един от кухненските столове и вдигна поглед към него. — Ще успеем ли някога да се измъкнем от всичко това?

— Трябва просто да издържим още малко. Стигнахме дотук, имаме възможност да спечелим.

По гласа му личеше, че се опитва да убеди не само нея, но и себе си.

— Те се връщат, Мик. Връщат се на работа един след друг. Снощи говореха за това по новините. Повече от една четвърт от мините са подновили работа. Каквото и да говорят Артър Скаргил и останалите функционери от профсъюзите, няма начин да спечелим. Въпросът е само доколко онази кучка Тачър ще се постарае да утежни поражението ни.

Той завъртя ожесточено глава.

— Не говори така, Джени. И то само защото на юг има няколко места, където са се предали. Тук, на север, ние сме непоклатими. Така е и в Йоркшър. И в Южен Уелс. А ние сме онези, които имат значение. — Думите му прозвучаха кухо, по лицето му не бе изписано убеждение. Джени си мислеше, че те всички са победени, но просто не могат да разберат кога е дошъл моментът да го признаят.

— Щом казваш — измърмори тя и му обърна гръб. Изчака да чуе как вратата хлопва зад него, после се изправи бавно и нахлузи палтото си. Взе един здрав найлонов чувал и излезе от леденостудената кухня във влажната и студена утрин. Напоследък дните й протичаха по този начин. Ставаше и завеждаше Миша на училище. Пред вратата на училищния двор представители на организацията „Приятели на Лейди Шарлот“ — състояща се от какви ли не хора, студенти и държавни служители от Къркалди — даваха на детето ябълка, портокал, пликче чипс или бисквита; стараеха се нито едно от децата да не започва деня гладно. Поне в дните, когато децата ходеха на училище.