Вал Макдърмид - Владение на мрака

Том Кембъл сви масивните си рамене и й се усмихна неуверено.

— Горе-долу — отвърна той. — Каква ирония! Един път в живота си наистина имам нужда от своите приятели, и точно тогава започва тази стачка.

— Имаш поне Мик и мен — каза Джени и му посочи стол, на който да седне.

— Е, мога да разчитам поне на теб. Не ми се вярва Мик да ми изпрати картичка за Коледа — ако изобщо някой ще праща коледни картички тази година. Не и след онова, което се случи през октомври. Оттогава не говори с мен.

— Ще му мине — отвърна Джени без помен от увереност. Мик винаги бе имал резерви относно последиците на приятелството, което свързваше още от ученическите години Джени с Мойра, съпругата на Том. Двете жени бяха най-добри приятелки открай време, Мойра беше главна шаферка, когато Джени се омъжи за Мик. Когато дойде време да й бъде върнат жестът, Джени беше бременна с Миша. Мик изтъкна, че наедряващата й фигура е отличен повод да откаже поканата на Мойра, тъй като роклите за шаферките трябваше да се купуват отрано. Това не беше предложение, а по-скоро далечен намек. Защото, въпреки че по всеобщо мнение Том Кембъл беше почтен човек, честен и хубав мъж, той не беше миньор. Действително, работеше в мината „Лейди Шарлот“. Слизаше под земята в тресящата се клетка на асансьора. Понякога дори си цапаше ръцете. Но не беше миньор. Беше пълномощник на минната управа. Членуваше в друг профсъюз. Беше човек на ръководството, работата му бе да следи за спазването на правилата за безопасност, и да внимава момчетата да вършат онова, което им е било възложено. Миньорите така и наричаха най-леката част от някоя работа — „работата на пълномощника“. Думите звучаха съвсем невинно, но в една среда, където всеки член на екип съзнаваше, че животът му зависи от неговите колеги, такава фраза криеше дълбоко презрение. Затова и Мик Прентис беше винаги резервиран, когато ставаше дума за Том Кембъл.

Дразнеше се от поканите за вечеря в самостоятелния дом на семейство Кембъл в Уест Уиймс. Отнасяше се скептично към поканите на Том да играят заедно футбол. Неприятно му беше дори това, че Джени отделяше време да стои край леглото на Мойра, по време на мъчителната й, но кратка борба с рака, който я бе отнесъл преди две години. А когато преди два месеца профсъюзът на Том започна да изразява колебание дали членовете му да се присъединят към стачката и накрая застана на страната на собствениците, Мик започна да беснее като малко дете.

Джени подозираше, че гневът му отчасти се дължи и на мисълта за добротата, която бе проявявал Том към тях, когато последиците от стачката започнаха да стават осезаеми. Бе започнал да наминава и да им носи дребни подаръци — плик с ябълки, чувалче картофи, плюшена играчка за Миша. Подаръците винаги бяха съпроводени с приемливи обяснения — дървото на съседа се огънало от плод, реколтата от картофи в нивичката му била толкова голяма, че той никога не би могъл да изяде всичко, играчката била подарък от състезание в клуба по боулинг. След това Мик винаги мърмореше.

— Този боклук се държи снизходително — казваше той.

— Опитва се да ни помогне, без да ни поставя в неудобно положение — отвръщаше Джени. Нямаше нищо лошо в това, че присъствието на Том й припомняше едни по-добри времена. По някакъв начин, когато той бе наблизо, тя изпитваше чувството, че все още съществуват някакви възможности. Виждаше себе си, отразена в неговите очи, виждаше се като по-млада жена, като жена, която храни амбиции да промени живота си. Затова, макар да съзнаваше, че дразни Мик, Джени обичаше да разговаря с Том, седнал край кухненската й маса.

Том измъкна безформен, но тежък пакет от джоба си.

— Ще ти свърши ли работа малко бекон? — попита той, смръщил смутено чело. — Снаха ми го донесе от фермата на родителите си в Ирландия. Но той е пушен, нали виждаш, а на мен пушеният бекон не ми понася. Повдига ми се от него. Та си рекох, вместо да се развали…

Джени прие пакета без миг колебание. После изсумтя и отбеляза със самоирония:

— Виж ме само, разтрепервам се при вида на два паунда 11 11 Паунд — мярка зя тегло, равна на 453,59 гр. — Б.пр. бекон. Ето докъде ни докараха Маргарет Тачър и Артър Скаргил. — Тя поклати глава. — Благодаря ти, Том, ти си добър човек.

Той отклони поглед. Явно не знаеше какво да каже. Очите му се спряха на часовника.

— Не трябва ли вече да прибираш детето? Съжалявам, докато чаках, изобщо не се замислих кое време е, исках само да… — Той се изправи с порозовяло лице. — Пак ще намина.