Вал Макдърмид - Владение на мрака

Не за първи път Карен чуваше някаква версия на тази истина. Запита се дали тя самата би се справила по-добре в такова положение. Приятно й беше да си каже, че би защитавала по-уверено мъжа си. Но предполагаше, че изправена пред враждебността на цялата общност, и тя би се предала като Джени Прентис.

— Вероятно е така — каза тя. — Но сега, когато изглежда, че Мик в крайна сметка не е отишъл да работи като стачкоизменник, имате ли някаква представа какво може да е станало с него?

Джени поклати глава.

— Никаква. Въпреки че не исках да повярвам, възможността да е станал стачкоизменник все пак звучеше смислено. Така че никога не съм се замисляла за нещо друго.

— А можете ли да предположите, че всичко му е дошло до гуша? Че просто се е вдигнал и е заминал?

Джени се намръщи.

— Разбирате ли, това не би било типично за Мик. Да си тръгне, без да се постарае той да има последната дума? Не ми се вярва. Би се постарал да ми обясни, че аз съм виновна за всичко.

Тя се изсмя горчиво.

— Не мислите ли, че би си тръгнал без дума повече, за да ви накара да страдате още по-силно?

Джени отметна глава назад.

— Това е откачено — възрази тя. — Говорите така, сякаш той е някакъв садист. Той не беше жесток мъж, инспектор Пири. Просто несъобразителен и егоистичен като всички останали.

Карен помълча за миг. Този етап от разпита на близките на изчезналите винаги беше най-труден.

— Карал ли се е с някого? Имал ли е врагове, Джени?

Джени я загледа така, като че ли Карен внезапно беше заговорила на урду.

— Врагове? Искате да кажете, дали някой би го убил?

— Може да не е искал да го убие. Може просто да са се сбили.

Сега вече в смеха на Джени се прокрадна истинска топлота.

— Божичко, колко смешно звучи това от вашата уста! — Тя поклати глава. — Единствените случаи, когато Мик се е бил с някого през годините на брака ни, беше когато се сблъскваше с вашите колеги — при стачните постове, при демонстрациите. Дали е имал врагове? О, да, сред стройните сини редици. Но ние не живеем в Латинска Америка и не си спомням да съм чувала някой да говори за изчезнали хора по време на миньорската стачка. Така че моят отговор на въпроса ви е не — той нямаше такива врагове, с които би се сбил.

Известно време Карен се взираше в килима. Прекалената войнственост на полицията, позволяваща си насилие срещу стачниците, беше отровила взаимоотношенията в различните селища в продължение на едно и дори повече поколения. Нямаше значение, че онези, които прекрачваха границите на допустимото, най-често бяха пришълци от полицията в други области, докарвани за подкрепления с автобуси, срещу скандално високи заплащания за допълнителна работа, за да упражняват натиск върху съгражданите си по начини, за които повечето хора предпочитаха да не знаят. Последиците от тяхната арогантност и непознаването на положението засегнаха до един всички полицаи, служещи в миньорски райони. Карен си каза, че явно последиците са достигнали и до наши дни.

— Съжалявам — каза тя. — Няма извинение за начина, по който са се държали с миньорите тогава. Предпочитам да мисля, че в наши дни не бихме постъпили така, но вероятно греша. Убедена ли сте, че няма човек, с когото мъжът ви да е бил в конфликт?

Джени не се замисли дори за миг.

— Не знам да е имало нещо подобно. Той не беше скандалджия. Имаше си принципи, но не ги ползваше като повод за сбиване. Не отстъпваше от позициите си, но беше от хората, които говорят, не от онези, които се бият.

— Ами в случаите, когато думите не помагат? Какво би направил, би ли отстъпил?

— Не съм сигурна, че ви разбирам правилно.

Карен заговори полека, напипвайки идеята.

— Питам се дали през онзи ден той не е срещнал случайно Иън Маклийн и дали не се е опитал да го разубеди, да го накара да не заминава за Нотингам. И ако Иън е отказал да промени решението си, а останалите са били с него и са го подкрепяли… Дали Мик би се сбил с тях?

Джени решително завъртя глава.

— Изключено. Би казал онова, което си е наумил, и ако думите му не подействат, би си тръгнал.

Карен бе обзета от раздразнение. Дори след толкова много време в случаите от студените досиета обикновено се намираха една или две нишки, които да проследиш. Но в този случай засега човек нямаше за какво да се хване. Оставаше й да зададе един последен въпрос и да си върви.

— Имате ли някаква представа къде би отишъл Мик да рисува през онзи ден?

— Не спомена нищо. Единственото, което мога да ви кажа, е, че през зимата той често отиваше на брега край Ийст Уиймс. Така че, ако завалеше, можеше да се приюти в пещерите. Хората от дружеството за защита на пещерите бяха направили нещо като барачка в дъното на една от тях, в която имаше и печка за къмпинг, на която си правеха чай. Той имаше ключове от барачката, можеше да се разполага вътре като у дома си — допълни тя и тонът й отново стана кисел. — Но нямам представа дали е бил там през онзи ден или не. Може да е бил на което и да било място между Дайзарт и Бъкхейвън. — Тя погледна часовника си. — Не знам нищо повече.