Вал Макдърмид - Владение на мрака

Лийс още се присвиваше притеснено при спомена за онзи ранен случай. Едва-що бе започнал работа, но беше показал недвусмислено как смята да продължава, организирайки поредица от дни за обучение. Те не включваха обичайните мъжкарски перчения, нито пък досадни преговори на правата на полицаите в случаи на конфликт, а новаторски подход към въпроси, свързани с работата на модерната полиция. Първата група офицери беше събрана в стаята за обучение и Лийс започна встъпителната си реч, обяснявайки, че ще прекарат деня, разработвайки стратегии за полицейската работа в едно мултикултурно общество. Аудиторията изглеждаше несъгласна, а Карен Пири поведе настъплението.

— Сър, мога ли да направя една забележка?

— Разбира се, инспектор Пири.

Любезната усмивка прикриваше раздразнението му, че е бил прекъснат още преди да представи дневния ред.

— Ами, сър, Файф е област, в която средата трудно може да бъде определена като „мултикултурна“. Тук живеят много малко хора, които не са родени на Британските острови. Като изключим италианците и поляците, които са тук толкова отдавна, че и сами са забравили, че не са местни.

— Значи вие не намирате нищо нередно в расизма, така ли, инспектор Пири? — Вероятно отговорът му не беше възможно най-подходящият, но той бе подтикнат да каже това от неандерталските възгледи, които тя бе изразила. Да не говорим пък за самодоволно ироничното изражение, с което инспектор Пири обикновено съпровождаше всяко свое изказване, което би могло да бъде счетено за бунтарско.

— Съвсем не, сър. — Тя се усмихна почти съжалително. — Това, което исках да кажа, е, че предвид ограничения бюджет за обучението ни, вероятно би било по-смислено първоначално да се заемем със ситуации, с които би било по-вероятно да се сблъскаме в ежедневната си работа.

— Какви например? С въпроса колко силно да удряме хората, когато ги арестуваме?

— Мислех, че по-скоро би било редно да изготвим стратегии за борба с домашното насилие. Това е един от най-честите поводи да ни търсят, а освен това такова насилие много често ескалира. Прекалено много хора все още умират всяка година, просто защото обикновен битов скандал е излязъл извън контрол. А ние невинаги знаем как да процедираме, за да не влошим допълнително положението. Аз бих казала, че в момента това за мен е приоритет, сър.

С това свое кратко изказване тя издърпа килимчето изпод краката му. Нямаше как да си възвърне позициите. Можеше да продължи със запланувания дневен ред, съзнавайки, че всички присъстващи му се подиграват. Другият вариант беше да отложи заниманията, докато състави програма, включваща предложението на инспектор Пири, и напълно да загуби авторитета си. В крайна сметка той им нареди през този ден да се заемат с проучвания по темата за домашното насилие, подготвяйки се за следващия ден от обучението.

Два дни по-късно той дочу случайно, че говорейки за него, подчинените му го наричат „Макарона“. О, да, ясно му беше кого трябва да вини за това. Но както ставаше всеки път, когато тя правеше нещо, подкопаващо авторитета му, нямаше как да я обвини пряко. Тя си стоеше, чорлава, масивна и непроницаема като дългокосместите шотландски крави, и никога не си позволяваше да каже или да направи нещо, срещу което той би могъл да възрази. Освен това тя даваше тон на останалите, макар че сега беше написана в периферията, в екипа за работа със студени досиета, където не би трябвало да може да упражнява каквото и да било влияние. Но по някакъв начин, благодарение на Пири, за него работата с детективите от трите отдела приличаше на опит да пасеш котки.

Опитваше се да я избягва, да я изолира с помощта на своите директиви. И до днес вярваше, че е успял. А после иззвъня телефонът.

— Заместник-началник на полицията Лийс — обяви той, когато вдигна слушалката. — С какво мога да ви помогна?

— Добро утро, господин заместник-началник. Казвам се Сюзън Чарлсън и съм лична секретарка на сър Бродерик Макленън Грант. Шефът ми би искал да поговори с вас. Подходящ ли е моментът?

Лийс се изправи на стола си и изпъна рамене. Сър Бродерик Макленън Грант беше прочут с три неща — с богатството си, с мизантропското си отшелничество, и с отвличането и убийството на дъщеря му Катрина преди двайсет и няколко години. Колкото и невероятно да изглеждаше това, личната му секретарка можеше да се обажда на помощник-началника на криминалната полиция единствено защото по случая е имало някакво развитие.