Вал Макдърмид - Владение на мрака

— Това не е състезание, инспектор Пири. — Лийс почувства как ръцете му се свиват в юмруци и ги отпусна под плота на бюрото. — Изглежда, че са се появили нови доказателства. И тъй като вие се занимавате със студените досиета, си казах, че вие би трябвало да се заемете със случая.

— Какви доказателства? — тя се подпря на страничната облегалка на стола. Това почти би могло да се определи като проява на отпуснатост.

— Реших, че ще е най-добре да говорите лично със сър Бродерик. Така няма да има опасност от объркване.

— Значи той всъщност нищо не ви е казал?

Лийс би могъл да се закълне, че тя се забавляваше.

— Уредих да се срещнете с него в замъка Ротесуел утре в десет часа. Не мисля, че е необходимо да ви напомням колко важно е да стане ясно, че приемаме случая сериозно. Искам сър Бродерик да знае, че ще посветим цялото си внимание на този въпрос.

Карен се изправи рязко. Погледът й внезапно бе станал студен.

— Ще му се отдели точно толкова внимание, колкото се отделя на всеки друг родител, изгубил детето си в случаите, по които работя аз. Не правя разлика между мъртвите, сър. А сега, ако това е всичко, имам да проучвам цял нов случай до утре сутринта.

Тя не изчака разрешението му да напусне. Просто се завъртя рязко и излезе, оставяйки у Лийс убеждението, че не прави кой знае какви разлики и между живите.

За пореден път Карен Пири го беше накарала да се почувства като идиот.

Замъкът Ротесуел

Бел Ричмънд прегледа за последен път набързо съставеното от нея досие на случая „Катрина Макленън Грант“, за да се убеди отново, че списъкът с въпроси, който бе изготвила, покрива всички значителни аспекти. Непоносимостта на Бродерик Макленън Грант към глупаците беше също толкова всеизвестна, колкото и неприязънта му към публичността. Бел подозираше, че той би се вкопчил в първата й проява на неподготвеност и би я използвал като повод да наруши споразумението, което тя бе постигнала със Сюзън Чарлсън.

Честно казано, тя самата все още се удивляваше, че е успяла да се справи. Стана, затвори лаптопа си и спря за миг, за да се погледне в огледалото. „Циците и зъбите. Човек не получава втори шанс за създаването на първо впечатление.“ Беше избрала стил, подходящ за уикенд в провинциално имение. Открай време я биваше в камуфлажа. Това бе и една от многото причини да бъде толкова добра в работата си. Умението да се сливаш с околната среда, да станеш „една от нас“, които и да бяха въпросните „ние“, беше необходимо зло. Така че, щом щеше да спи в аристократично великолепие под покрива на Броуди Грант, се налагаше да се облече подходящо за случая. Изопна по тялото си заетата от Вивиан рокля в шотландско каре „Блек Уоч“ 14 14 Шотландско каре „Блек Уоч“ — тартан в тъмносиньо и тъмнозелено, традиционно ползван за униформите на „Черната стража“, шотландски пехотни планински полкове. Според някои източници прозвището „Черна стража“ се дължи именно на тъмния цвят на униформите им, а според други — заради обвинението, че имат „черни сърца“, защото приемат английския крал за върховен главнокомандващ след поражението на якобитите. — Б.пр. , повери обувките си с ниски токове — да не са ожулени някъде, прибра гарвановочерната си коса зад едното ухо, и разтвори аленочервените си устни в усмивка. Хвърли поглед на часовника си и се увери, че е време да слиза, за да разбере какво й е подготвила респектиращата Сюзън Чарлсън.

Когато завиваше по широкото стълбище, й се наложи да отскочи встрани, за да се размине с едно малко момче, изкачващо се тичешком нагоре. То спря задъхано на междинната площадка, прибирайки към тялото си ръцете, които досега размахваше, и произнесе с усилие:

— Извинете — и продължи стремителното си изкачване. Бел примигна и повдигна вежди. Бяха изминали две години, откакто за последен път се бе сблъсквала с такова малко момче, но не беше чувствала нужда от подобни срещи. Тя продължи да слиза, но преди да стигне края на стълбите, някаква жена с кремави кадифени панталони и тъмночервена блуза зави покрай централната колона на стълбището и се закова изненадана на място.

— О, извинете, не исках да ви стряскам — каза жената. — Случайно да сте видели едно малко момче да минава от тук?

Бел посочи зад гърба си с палец.

— Отиде натам.

Жената кимна. Сега, когато дойде по-наблизо, Бел видя, че е поне с десет години над възрастта, която й бе дала по първоначална преценка. Имаше хубава кожа, гъста кестенява коса и стройна фигура, които подпомагаха създаваната илюзия.