Вал Макдърмид - Владение на мрака

— Да, разбира се, моментът е съвсем подходящ, не би могъл да бъде по-подходящ.

Той започна да се рови в паметта си за подробности, слушайки само с половин ухо онова, което му говореше жената по телефона. Дъщерята и внукът отвлечени — да, така беше. Дъщерята беше убита при инцидент при предаването на откупа, а оттогава никой не беше виждал внука. А сега изглеждаше, че пред Лийс се разкрива шансът той да намери окончателното разрешение на случая. Той отново се заслуша в гласа на жената.

— Ако изчакате, мога да ви свържа още сега — казваше тя.

Последва кухият звук на прекъсната връзка, после прозвуча мрачен, плътен глас:

— Говори Бродерик Макленън Грант. Вие ли сте помощник-началникът на криминалната полиция?

— Точно така, сър Бродерик. Помощник-началник Лийс. Саймън Лийс.

— Запознат ли сте с неразрешеното убийство на дъщеря ми Катрина? И с отвличането на внука ми Адам?

— Разбира се, естествено, в страната няма полицай, който да не…

— Имаме основание да вярваме, че са се появили нови доказателства. Ще ви бъда задължен, ако направите необходимото инспектор Пири да дойде в дома ми утре сутринта, за да обсъди въпроса с мен.

Лийс стигна дотам наистина да отдръпне слушалката от лицето си и да я загледа стъписано. Да не би да му бяха скроили някакъв номер?

— Инспектор Пири ли? Не разбирам съвсем… бих могъл да дойда лично — запелтечи той.

— Вие сте човек, който не става от бюрото. Не ми трябват такива хора. — Думите на Броуди Грант прозвучаха пренебрежително. — Инспектор Пири е детектив. Хареса ми начинът, по който се справи със случая „Лосън“.

— Но… но с този случай би трябвало да се заеме по-висшестоящ служител — възрази Лийс.

— Лъжа ли се, или инспектор Пири е тази, която оглавява вашия екип за работа със студени досиета? — Грант започваше да проявява нетърпение. — Приемам това за достатъчно високо положение в йерархията. Не ме интересуват чиновете, интересува ме ефективната работа. Затова очаквам утре инспектор Пири в дома си, в десет сутринта. Дотогава би трябвало да има достатъчно време да се запознае с основните факти по случая. Приятен ден, господин Лийс.

Връзката прекъсна, и Саймън Лийс остана насаме със своето повишаващо се кръвно налягане и с лошото си настроение.

Колкото и да му беше неприятно, не му оставаше нищо друго, освен да открие инспектор Пири и да я инструктира. Поне можеше да представи нещата така, сякаш изпращането й там става по негова идея. Но въпреки че в нейната дневна програма, въведена в компютъра съгласно изискванията му, в този час тя нямаше никакъв страничен ангажимент, не успя да я открие на работното й място. Това, че служителите можеха да се заемат с определени неща по своя инициатива, може и да беше много хубаво, но те бяха длъжни да се научат да регистрират движението си през деня.

Той тъкмо се канеше да отиде отново до общата стая на отдела за работа със студени досиета, за да разбере защо инспектор Пири още не се е появила, когато на вратата се почука рязко, и незабавно след това в стаята влезе инспектор Пири.

— Не си спомням да съм ви поканил да влезете — каза Лийс и хвърли мрачен поглед към другия край на стаята, където бе застанала тя.

— Мислех, че работата е спешна, сър. — Тя пристъпи напред и седна на стола за посетители, поставен пред бюрото му. — Сержант Пархатка остави у мен впечатлението, че каквото и да е това, за което ме викате, то е неотложно.

„Ама че реклама за полицията“, помисли си той кисело. Гъста, непокорна кестенява коса, която падаше в очите й, едва забележим грим, зъби, които със сигурност биха изглеждали по-добре след сериозна намеса на ортодонт. Предполагаше, че тя е лесбийка, имайки предвид слабостта й към костюмите с панталон, които всъщност не бяха добър избор, като се вземе предвид колко широки бяха бедрата й. Не че той имаше нещо против лесбийките, напомни предупредително гласът на вътрешния му регулатор. Просто си мислеше, че така хората си създават погрешно впечатление за съвременната полиция.

— Сър Бродерик Макленън Грант ми се обади по-рано тази сутрин — каза той. Единственият признак на интерес от нейна страна беше лекото разтваряне на устните. — Предполагам, че знаете кой е сър Бродерик Макленън Грант?

Въпросът като че ли озадачи Карен. После тя се облегна на стола и започна да рецитира:

— Трети по богатство в Шотландия, притежава половината от плодородните земи в планинските региони. Натрупал е парите си от пътно и жилищно строителство, и от управлението на транспортните системи, които обслужват построените от него жилища и пътища. Притежава остров в Хебридския архипелаг, но живее предимно в замъка Ротесуел близо до Фолкланд. По-голямата част от земите между замъка и морето принадлежат или на него, или са влизали в границите на някогашното имение Уиймс. Дъщеря му Кат и внукът му Адам бяха отвлечени от анархистка групировка през 1985 година. Кат беше застреляна, когато нещо се обърка при предаването на откупа. Никой не знае какво е станало с Адам. Съпругата на Грант се самоуби две години по-късно. Той се ожени повторно преди десетина години. Има малко момченце, което сега трябва да е на пет или шест години. — Тя се ухили. — Е, добре ли се справих?